Възприятието от докосването на пясъка е важно — каза си Лито.
Чувстваше под себе си песъчинките, седнал под искрящото небе. Бяха му дали насила следващата порция, обилно наситена с мелиндж, и мислите му се блъскаха като в същински въртоп. Дълбоко във фунията на въртопа се бе загнездил въпрос без отговор: Защо настояват да го кажа? Гърни бе упорит — всяко съмнение изглеждаше излишно. Той изпълняваше заповедите на лейди Джесика.
Бяха го извели от сийча на дневна светлина за сегашния „урок“. В него се бе настанило странното усещане, че е оставил тялото си да участва в краткото пътуване от сийча дотук, докато интимната му същност осъществява връзка между дук Лито и стария барон Владимир Харконен. Те се сражаваха в душата му защото не би им позволил пряк контакт. Битката бе му разкрила какво се е случило с Алая. Бедната Алая. С пълно право се боях от халюцинациите, предизвикани от подправката — помисли той.
Усети в себе си бликаща злост към лейди Джесика. Проклетият й гом-джабър! Пребори се и победи, или умри по време на опита! Тя не можеше да опре отровната игла във врата му, но бе в състояние да го изпрати на смъртна опасност, както беше поискала собствената й дъщеря.
В съзнанието му нахлуха звуци от всмръкване. Силата им се променяше — по-високи, по-ниски; отново по-високи… и по-ниски. По никакъв начин не успя да разбере дали бяха действителни или резултат от мелинджа.
Собственото му тяло сякаш бе провиснало на скръстените ръце. Усещаше горещина под задника си. Виждаше пред себе си килимче, ала самият той бе седнал на голия пясък. Напряко на килимчето лежеше сянка — Намри. Лито се вгледа в неясните шарки на постелката-пътека, съзирайки там издигащи се мехури. Посоката на съзнанието му се отклони от своя път към някакъв ландшафт, прострял се до хоризонта — сразяваща с яркостта си зеленина.
В черепната му кутия кънтяха барабани. Усети топлина и втрисане. Чувстваше треската като изгарящ натиск върху сетивата, изтласкващ съзнанието от плътта му, и превърнал се накрая в движещи се сенки на неизвестна опасност. Намри и ножът. Натиск… И отново натиск… След всичко това той се почувства висящ между небето и пясъка, а до разума му не достигаше нищо, освен треската. Сега бе в очакване да се случи нещо, преценявайки, че независимо от естеството му, то щеше да бъде първото и единствено.
Жестока слънчева светлина се стоварваше с блясък наоколо и смазваше всичко без намек за спокойствие или пощада. Къде е моята Златна Пътека? Отвсякъде пълзяха някакви насекоми. И навсякъде. Кожата ми не е същата. Той прати послания по мрежата на нервите си, изчаквайки протяжния ход на отговора.
Горе главата.
Някаква глава, възможно и неговата, припълзя нагоре и погледна към разпокъсаната пустота в блясъка на светлината.
Някой пошепна:
— Здраво го е хванала.
Не последва отговор.
Изгарящият огън на слънцето сякаш трупаше жарава върху жарава.
Съвсем бавно, не оставяйки никакво място за съпротива, потокът на съзнанието му го понесе отвъд преградата на зеленото празно пространство; там, на ниските виещи се дюни, не по-далече от километър зад опъналата се варовикова черта на една скална грамада, там лежеше зеленият цъфтеж на бъдещето, запокитен право нагоре, преливащ в зелен безкрай, гигантска надигаща се вълна в зелено — и това зелено в зеленото се движеше към необхватното отвъд.
В цялата ширнала се зеленина не се виждаше нито един голям пясъчен червей.
Безчислени богатства на обезумял растеж, но никакъв Шай-хулуд.
Лито почувства, че бе прекосил стари граници и навлязъл в нови земи; единственият му свидетел беше въображението; сега той гледаше право в самото следващо було, което прозяващото се човечество наричаше неизвестност.
Не, това беше жадната за кръв действителност.
Той усети червения плод на своя живот, люлеещ се на клон с прокапваща от него течност — беше екстракт от подправката, бликащ във вените му.
Без Шай-хулуд подправката щеше да изчезне.
Той бе видял бъдещето без сивия огромен червей на Дюн. Вече го знаеше, но въпреки това не можеше да се освободи от транса, за да отрече високо подобен преход.
Внезапно съзнанието му главоломно се стрелна в обратна посока — назад, назад, далече от такова страховито бъдеще. Мислите му се снизиха до самия възможен край, сведоха се до първосигнален примитив, движени единствено от силни чувства. Разбра, че не може да съсредоточи вниманието си върху никаква подробност от видението или от околния фон, и дочу глас в себе си. Говореше на някакъв древен език, който Лито отлично разбираше. Лееше се като музика с жив ритъм, но произнесените думи падаха подобно на удари върху му: