„Ех, ти глупако! Не настоящето влияе на бъдещето, а обратно — бъдещето оформя настоящето. Всичко се вижда по обратен ред. Тъй като бъдещето е вече заложено, самото разгръщане на събитията ще гарантира, че то е фиксирано и неизбежно.“
Думите го вцепениха. Почувства ужас, вкоренил се до дъно в тъканта на тялото. По това разбра, че все още съществува, но дързостта и огромната мощ на неговата визия го принуждаваха да се усеща осквернен и безпомощен, неспособен да изпрати сигнал на никой свой мускул, за да провери неговото послушание. Разбираше, че се поддава, все повече и повече на мощната атака на събрани в него животи, чиито памети за отминали събития го караха да вярва, че самият той е действителен. Изпълни го страх. Помисли, че губи способността си да ги владее, сгромолясвайки се в бездната на абоминацията.
Усети как тялото му се гърчи от ужас.
Беше станал зависим от спечелената победа и наскоро придобитата добронамереност в паметта на някогашните животи. Всички се бяха обърнали срещу него — дори великолепният Харум, комуто бе вярвал безрезервно. Сега лежеше треперещ на повърхност без корени, неспособен да изрази по никакъв начин собственото си съществуване. Опита да се съсредоточи върху своя духовен образ, но беше пресрещнат от взаимно застъпващи се рамки, всяка за различна възраст — от мъничко дете до изкуфял дъртак. Спомни си ранните съвети от подготовката на своя баща: Нека ръцете станат млади, а после стари. Но сега тялото му беше потопено в изгубената действителност, а цялостното разгръщане на образа се смесваше с други лица, с чертите на всички онези, дали паметта на някогашните си животи.
Разтърси го диамантена мълния.
Почувства как се разлитат късчетата на съзнанието му, но все пак успя да запази усета, че се намира между реалността и небитието. Тялото му дишаше с бързаща напред надежда. Вдишване… Издишване. Пое дълбоко дъх: ин. Издиша го: ян.
Някъде далеч отвъд неговия сетивен обсег се намираше мястото на абсолютната независимост и превъзходство над всички бъркотевини, причинени от множеството животи — без лъжливо чувство за господство, а за истинска победа. Вече знаеше допуснатата грешка — бе търсил да почерпи сила от действителността на транса, предпочел го пред страховете, които двамата с Ганима бяха отхранили.
Страхът срази Алая!
Ала търсенето на сила бе заложило и друга клопка, отклонявайки го към въображаемото. Той разбра самоизмамата си. Целият процес се завъртя с половин оборот, сега вече разполагаше с център, откъдето можеше да наблюдава без определена цел полета на своите визии на животите, събрани в него.
Заля го порой на въодушевление. Поиска да се засмее, но се отказа от подобен лукс, знаейки, че така ще прегради вратите на паметта.
Ех, палети мои — помисли той. — Видях вашата измама. Вече няма да съчинявате за мен идващия миг. Вие просто ми показвате как да създавам нови мигове. Не ще остана заключен в старите следи.
Неподозираното прозрение прекоси съзнанието му, сякаш разчиствайки огромна повърхност; в оставената след нея следа той почувства тялото си като след връхлитане на мозъчна вълна, изпратила подробно съобщение до всяка клетка и всеки нерв. Овладя го състояние на дълбок покой. Дочу в тишината гласове; макар и да знаеше, че те идват много отдалече, чуваше ги ясно, сякаш отекваха в празно пространство.
Един от гласовете бе на Халик:
„Може би сме предозирали.“
Намри отговори:
„Дадохме му точно толкова, колкото каза тя.“
„Дали да не се върнем, за да го видим как е“ — предложи Халик.
„Сабиха я бива за тези работи. Тя ще ни извика, ако се случи нещо нередно“ — поясни свободният.
Халик:
„Не ми харесват майсториите на Сабиха.“
Намри:
„Тя е необходима съставка.“
Почувства ярка светлина около себе си и тъмнина в своето тяло, но тази тъма не беше враждебна, пазеше го и го топлеше. Светлината запламтя и той усети как тя идва от мрака в него завихряйки се като светещ облак. Тялото му стана прозрачно зовящо го нагоре, ала без да губи предишния контакт на вълната с всяка клетка и нерв. Навалицата от животи оформи стройни редици без лутане и объркване. Изведнъж стана много послушна след дублирането на вътрешното му спокойствие; всяка памет на някогашно битие придоби дискретната цялост на безтелесна неделимост.