— Длъжен съм да следвам заповедта на моето ново сърце — каза Лито. — Сабиха, гледаш ме като дете, но ако…
— Предупредиха ме за теб — прекъсна го тя и раменете й се изпънаха.
Долови страх в гласа й.
— Не се плаши от мен, Сабиха. Живяла си осем лета повече от това мое тяло. Достойна си за уважение, ала в паметта ми има неразказани хиляди години от други животи — много повече отколкото можеш да си представиш. Не гледай на мен като на дете. Аз прекрачих множество бъдещи мигове и в един от тях видях двама ни, сплетени в любов. Ти и аз, Сабиха.
— Какво… Това не… — тя млъкна объркана.
— Тази идея може и да ти хареса — рече той. — А сега, помогни ми да се върна в сийча, защото ходих по далечни места и отслабнах, уморен от пътуванията. Намри трябва да е чул къде съм бил.
Забеляза нейната нерешителност и попита:
— Не съм ли гост на пещерата? Намри ще иска да разбере наученото от мен. Длъжни сме да направим много неща, за да не започне да се изражда нашият свят.
— Не вярвам… за червеите — каза тя.
— Нито за нас, сплетени в любов?
Сабиха поклати отрицаващо глава. Но той видя мислите й, прелитащи като пера, носени от вятъра. Неговите думи едновременно я привличаха и плашеха. Да си съпруга в такова семейство беше наистина примамливо. Ала тя помнеше и заповедите на своя чичо. И все пак един ден синът на Муад’Диб можеше да властва тук, на Дюн, както и в най-отдалечените кътчета на техния свят. Внезапно девойката се сблъска с типичното за свободните, скрито сякаш в пещерите, отвращение към подобно бъдеще. Съпругата на царствения Лито щеше да бъде гледана от всеки, щеше да е предмет на клюки и предположения. Обаче ще има богатство и…
— Аз съм синът на Муад’Диб, способен да прозира в бъдещето — каза Лито.
Тя бавно върна ножа в ножницата, стана с лекота от килимчето, отиде до него и му помогна да се изправи. Действията й го забавляваха. После Сабиха нави стегнато килимчето и го овеси на дясното си рамо. Лито видя как тя преценява разликата в ръстовете им, явно размишлявайки върху неговите думи. Сплетени в любов?
Ръстът е едно от нещата, които се променят — помисли той.
Тя постави ръка върху неговата, за да му помогне и да го напътва. Лито се препъна и девойката рязко отбеляза:
— Твърде далече сме от сийча за онова!
Имаше предвид нежелания шум, който би могъл да привлече някой пясъчен червей.
Той почувства, че тялото му прилича на изсъхнал пашкул, напуснат от насекомо. Познаваше тази обвивка — беше на обществото, създадено върху основата на търговията с мелиндж и религията на Златния Еликсир, лишено от прекомерни излишества. Извисените цели на Муад’Диб се бяха срутили в магьосничества, подсилени от военната мощ на Аукаф. Сега дори религията на Муад’Диб имаше друго име — Шайн-сан-Шао. Представляваше иксианско творение, отричащо умопомрачението на онези, които са мислили, че могат да пренесат вселената в рая на върха на кристалния нож. Но и тази религия щеше да се промени, както се бе променила планетата Икс. Тя бе едва деветата около своето слънце и обитателите й бяха забравили дори езика, дал имената им.
— Джихадът беше същинско безумие — измърмори той.
— Какво? — откликна Сабиха.
Тя бе погълната изцяло от задачата да се движат без такт, за да скрият присъствието си в открития пясък. От време на време се замисляше върху думите му, тълкувайки ги като плод на очевидна умора. Усещаше я почти болезнено — Лито бе изцеден без остатък от транса. Девойката намираше всичко това за безцелно и жестоко. Ако трябваше да бъде убит, както твърдеше Намри, защо не го бяха направили бързо и без заобикалки? Лито бе споменал за някакво великолепно откровение. Може би именно то бе целта на Намри? Както със сигурност е било и мотивът, движещ поведението на бабата на това момче. В противен случай би ли дала нашата лейди от Дюн разрешение за толкова опасните действия спрямо едно хлапе?
Хлапе ли?
Тя отново си спомни думите му. Бяха стигнали до основата на скалната грамада и Сабиха спря, оставяйки го за миг да почине на вече по-безопасното място. Погледна към него в неясната светлина на звездите и попита:
— Възможно ли е да няма червеи?
— Само аз мога да променя нещата — отвърна Лито. — Не се бой. Мога да променя всичко.
— Но това е…
— Някои въпроси нямат отговори — каза той. — Видях подобно време от бъдещето, но отделни противоречия действат объркващо. Вселената се изменя, а самите ние сме най-необичайната от всички промени. Ние откликваме на множество влияния. Нашето бъдеще се нуждае от постоянно актуализиране. Да, това е бариерата, която трябва да отместим. Налага се да вършим жестокости, да вървим срещу най-дълбоките и скъпи нам желания… Но трябва да бъде направено.