— Какво е то?
— Убивала ли си някога приятел? — отвърна с въпрос той обърна се и тръгна през цепнатината по склона, издигащ се към скрития вход на сийча. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваше умората от транса; Сабиха, която го следваше отблизо, хвана робата му и я дръпна, за да го спре:
— Какво искаш да кажеш?
— Така или иначе, той ще умре — отнесено рече Лито. — Не трябва да го сторя аз, но бих могъл да го предотвратя. Ако не го направя, не е ли все едно, че съм го убил?
— Кой е… дето ще умре?
— Възможността за избор ме принуждава да мълча — погледна в момчето. — Може да се наложи да дам сестра си на едно чудовище.
И отново се отвърна от нея; когато тя пак дръпна дрехата му, за да го спре, той не се подчини, решил да не отговаря на въпросите й.
По-добре е да не знае, преди да дойде времето.
„Естественият подбор е определян като селективност на обкръжаващата среда по отношение на тези, които оставят потомство. Когато обаче това се отнася за човешки същества, налице е изключително силно изразена ограничителна гледна точка. При половия възпроизводителен процес се наблюдава ясна тенденция към експериментиране и нововъведения. Той повдига множество въпроси, между които и най-стария: дали обкръжаващата среда е фактор при подбора едва след протеклото биологично отклонение, или играе предварителна роля в избора на отклоненията, които ще пресява. Дюн всъщност не дава отговор на тези въпроси: тя просто поставя нови, на които Лито и Сестринството могат да се опитат да отговорят чрез следващите петстотин поколения.“
Голите кафяви скали на Защитната стена се очертаваха в далечината и Ганима ги възприемаше като олицетворение на призрака, заплашващ нейното бъдеще. Бе застанала в края на градината върху покрива на кийпа; залязващото слънце се прокрадваше зад гърба й. Облаците прах му придаваха тъмнооранжев цвят, наситен като този на пръстена около устата на пясъчен червей. Ганима въздъхна, мислейки: Алая… Алая… И моята ли съдба ще бъде като твоята?
Напоследък събраните в нея животи ставаха все по-шумни. В обществото на свободните винаги бе имало нещо различно в подготовката и възпитанието на жените — навярно зависещо от действителните разлики между половете, но каквото и да беше то, жената изпитваше по-силно влиянието на тази скрита особеност. Баба й винаги бе подчертавала това, когато крояха някакъв план, ползвайки плодовете на мъдростта от „Бин Джезърит“, но не пропускаше да посочи и горчивите заплахи, които подобна мъдрост криеше за Ганима.
— Абоминацията — бе казала лейди Джесика, — или предраждането и създаване на изчадие, крие зад себе си дълга история на горчив опит. Изглежда, че вътрешните животи се разделят на добронамерен и злонамерен. Добронамереният остава сговорчив и добър. Докато другият сякаш се опитва да вземе връх над плътта и съзнанието. Процесът продължава дълго време, но признаците му са добре познати.
— Защо изостави Алая? — попита Ганима.
— Побягнах от ужаса на това, което бях сътворила — отвърна с тих глас Джесика. — Предадох се. Сега ми тежи фактът, че… може би се предадох прекалено бързо.
— Какво искаш да кажеш?
— Още не мога да ти го обясня. Може би… Не! Няма да те залъгвам с надежди. Гафла(*) — безумието на абомината — има дълга история в човешката митология. Наричано е с много имена, но преди всичко е известно като обладаване. Изглежда наистина е така. Човек губи пътя си от злонамереност и тя го завладява.
— Лито… се боеше от подправката — рече Ганима, открила, че може спокойно да говори за него. Ужасната цена го изискваше!
— Постъпвал е мъдро! — кимна Джесика. Не успя да добави нищо повече.
Но Ганима явно бе рискувала да изследва вътрешните памети на предишни животи в себе си, взирайки се бегло в странното було с неясни очертания и разпростирайки се безуспешно върху опасенията на „Бин Джезърит“. Обяснението на това, което бе сполетяло Алая, никак не облекчаваше нещата. Опитът, събран от „Бин Джезърит“, сочеше възможност за спасение от капана; когато Ганима дръзна да пристъпи към него, тя най-напред призова Мохалата — добронамереното съдействие, което можеше да я защити.
Спомни си за разделянето сега, гледайки светлината на залеза в края на градината, разположена на покрива на кийпа. Незабавно усети присъствието на паметта, оставена от майка й. Чани се появи като привидение между нея и далечните скали.