„Влезнеш ли там, ще ядеш от плодовете на закума — адовата храна! — рече Чани. — Дъще, затвори тази врата, защото нямаш друго спасение.“
При появата на видението вътрешната врява се засили и Ганима се опита да избяга, потапяйки съзнанието си в кредото на Сестринството, макар че го стори по-скоро от отчаяние, отколкото от доверие. Тя набързо изрецитира кредото, движейки устни шепнешком.
Религията е ревностно подражание на възрастния от страна на детето. Религията е енцистиране на отминали вярвания: митология, която представлява догадки, скрити предположения за вселенско упование, преценки, правени от хората при търсенето на лична власт — и всичко това смесено с останки от просветеност. Върховната неизречена заповед винаги е: „Не трябва да питаш!“ Но ние питаме. Не спазваме тази заповед като нещо напълно естествено. Делото, с което сме се заели, е освобождаване на въображението и впрягането му до най-голямата негова способност да твори.
Постепенно редът в мислите на Ганима се възвръщаше. Тя почувства, че тялото й трепери, знаейки колко крехък е покоят, който бе постигнала; не забравяше и воала с неясните очертания.
— Леб Камаи — пошепна тя. — Ти, сърце на мой враг, не ще бъдеш мое сърце.
Извика в паметта си чертите на Фарад’н — навъсеното лице на млад човек с дебели вежди и строго очертана уста.
Омразата ще ме направи силна — помисли Ганима. — Мразейки, ще устоя на съдбата на Алая.
Треперещата несигурност и крехкостта на нейното душевно състояние обаче оставаха същите, а единственото, за което успя да помисли, беше голямата прилика между Фарад’н и неговия чичо — починалия Шедъм V.
— Ето те и теб!
Отдясно се появи Ирулан, прекрачвайки парапета като мъж. Обръщайки се, Ганима си каза: А тя е дъщеря на Шедъм.
— Защо упорито продължаваш да се усамотяваш? — попита принцесата, като спря пред нея, свела намръщеното си лице.
Момичето се въздържа да отвърне, че не е било само и че стражите знаят за това нейно излизане на покрива. Гневът на Ирулан явно бе породен от факта, че се намираха на открито и нечие оръжие можеше да ги порази.
— Не си си сложила влагосъхраняващия костюм — отбеляза Ганима. — Знаеш ли, че в миналото заловеният извън сийча без такъв костюм веднага е бил убиван. Разхищението на влагата се е смятало за смъртна заплаха за цялото племе.
— Вода! Вода! — сопна се Ирулан. — Искам да разбера защо се излагаш на опасност по такъв начин. Прибирай се вътре. Безпокоиш всинца ни.
— Каква пък опасност? — престорено наивно запита Ганима. — Нали Стилгар очисти предателите. А стражите на Алая са навсякъде.
Ирулан се взря в тъмнеещото небе. Звездите вече се открояваха на сивосиния му фон. Тя отново насочи вниманието си към Ганима:
— Няма да споря. Изпратиха ме да ти кажа, че получихме съобщение от Фарад’н. Той приема, но поради някаква причина иска да отложим церемонията.
— За колко време?
— Все още не знаем. Уговаря се. Но Дънкан е върнат.
— А баба ми?
— Засега тя е решила да остане на Салуса.
— Може ли някой да я обвини?
— Битката с Алая е глупава!
— Ирулан, не се опитвай да ме мамиш! Битката не е глупава. Чух какво се говори.
— Сестринството се страхува…
— И с пълно право — натърти Ганима. — Е, вече предаде посланието си. Ще използваш ли случая за пореден опит да ме разубеждаваш?
— Отказах се.
— Не си струва да ме лъжеш.
— Чудесно! Ще продължа обаче опитите си да те убедя в противното. Тази идея е лудост.
Принцесата се питаше защо бе успяла да извади Ганима от равновесие. Истинската бин-джезъритка никога не губеше самообладание. Тя каза:
— Безпокои ме голямата опасност, която те застрашава. Знаеш го. Гани, Гани… ти си дъщеря на Пол. Как можеш…
— Мога, тъкмо защото съм негова дъщеря — прекъсна я момичето. — Ние, атреидите, сме потомци на Агамемнон и знаем каква кръв носим. Никога не го забравяй, бездетна жено на моя баща. Ние, атреидите, имаме кървава история и още не сме я привършили, особено пък що се отнася до кръвта.
— Кой е Агамемнон? — попита обърканата Ирулан.
— Колко рехаво се оказва прехваленото ти бин-джезъритско образование! — възкликна Ганима. — Продължавам да забравям, че смаляваш перспективата на историята. Докато моите спомени стигат до…
Тя млъкна внезапно, защото предпочиташе да не буди сенките от лекия им сън.
— Каквото и да си спомняш — продължи Ирулан, — следва да знаеш колко опасно е…