„Моля те, моля те, моля те…“ В слабините му се появи мощно мъжко издуване; с отворена уста остана прикован към веригите на екстаза. Последва въздишка, бавна сладост на мъртво вълнение и пропадане в безтегловността.
Колко сладко би било всичко това да е реалност!
— Сабиха — пошепна той. — О, моя Сабиха!
След като повереникът й потъна в дълбокия унес на транса, последвал храненето, момичето прибра купата и излезе, спирайки се на входа, за да каже на Намри:
— Пак ме извика по име.
— Върни се и стой при него — рече свободният. — Трябва да намеря Халик, за да обсъдим положението.
Сабиха остави купата до входа и се върна в стаичката. Седна на края на леглото и се вгледа в притъмнялото лице на Лито.
Тогава той отвори очи и протегна ръката си, докосвайки я по бузата. Започна да говори, разказвайки й видението, в което бе присъствала.
Тя похлупи ръката му със своята, докато Лито приказваше. Колко мил беше… Колко много… Отпусна се на леглото и сложи глава на ръката му — изгубила всякакъв контрол над себе си. Той издърпа дланта си. Седна изправен, чувствайки безмерна слабост. Подправката и причинените от нея халюцинации го бяха изцедили без остатък. Обиколи с поглед килията, търсейки случайно останала капчица сила, и прекрачи на пода, без да обезпокои Сабиха. Трябваше да тръгне, но не знаеше докъде ще стигне. Уплътни бавно влагосъхраняващия костюм, облече горната дреха върху него и се изниза през коридора към външния проход. Наоколо имаше няколко души, заети със собствените си дела. Знаеха кой е той, но не носеха отговорност. Намри и Халик трябваше да са наясно какво прави момчето, а и Сабиха едва ли беше много далече.
Лито откри търсения страничен коридор и пое смело по наклона.
Зад него девойката кротко спеше, докато Халик я разбуди.
Тя седна, разтри очи и видя празното легло и чичо си, застанал зад Халик; лицата и на двамата бяха гневни.
Намри отговори на мълчаливия й въпрос:
— Да, изчезнал е.
— Как можа да го оставиш да избяга? — ядно попита Халик.
— Видели са го да се отправя към долния изход — рече свободният със странно спокоен глас.
Сабиха, свита от страх, се опитваше да си спомни случилото се.
— Как стана? — запита Халик.
— Не знам… Не знам.
— Отвън е нощ, а той е слаб — рече Намри. — Няма да стигне далече.
Халик рязко се извърна към него:
— Да не искаш момчето да умре?
— Няма да ми е неприятно.
Гърни отново се обърна към Сабиха:
— Кажи ми какво се случи.
— Докосна ме по бузата. Продължи да разправя за видението си… за двама ни заедно. — Погледна празното легло. — Той ме приспа. Направи ми някаква магия.
Халик се обърна към Намри:
— Може ли да се е скрил някъде?
— Вътре не. Знае, че ще го намерят. Тръгнал е към изхода. Вече е извън сийча.
— Магия — повтори Сабиха.
— Никаква магия — възрази Намри. — Хипнотизирал те е. За малко да го направи и с мен, не си ли спомняш? Каза ми, че съм му приятел.
— Много е слаб — обади се Халик.
— Само тялото му е слабо — каза Намри. — Но няма да стигне далече. Извадих от строя крачните помпи на костюма. Ще умре от жажда, ако не го намерим.
Халик се извъртя и едва не го удари, но успя да се овладее. Джесика го бе предупредила, че свободният може и да убие хлапето. Поврага! Докъде бяха стигнали — атреиди срещу атреиди.
— Възможно ли е да е тръгнал, още неизлязъл от транса? — попита той.
— Има ли някаква разлика? — измърмори Намри. — Ако избяга, ще умре.
— Щом пукне зората, тръгваме да го търсим — реши Халик. — Взел ли е комплект с принадлежности?
— При входното уплътнение винаги има по няколко — каза свободният. — Би трябвало да е луд, ако не е взел. Пък нито веднъж не ми заприлича на луд.
— Прати съобщение до нашите приятели — нареди му Халик. — Обясни им какво се е случило.
— Тази нощ не може — отвърна Намри. — Наближава буря. Племената следят хода й от три дни насам. Ще стигне тук в полунощ. Вече нямаме връзка. Спътниците напуснаха този сектор преди два часа.
Халик въздъхна тежко. Момчето със сигурност щеше да умре, ако го настигне пясъчната буря. Щеше да откъсне месото от костите му и да ги нацепи на тресчици. Замислената лъжлива смърт щеше да се превърне в истинска. Той стовари юмрук в отворената си длан. Бурята ги задържаше тук като в капан. Нямаше да могат дори да организират издирваческа група. Статичното електричество във въздуха вече бе изолирало сийча.
— А с дистранс? — предположи гласно той, мислейки за кодираното съобщение в гласа на прилеп, който да изпратят със сигнала за тревога.
Намри поклати глава: