— Прилепите няма да излетят при буря. Помисли, човече. Те са по-чувствителни от нас. Ще се сгушат от страх в скалите, докато всичко свърши. По-добре да почакаме, докато спътниковата връзка стигне отново дотук. После ще направим опит да открием останките му.
— Може би няма да умре, ако е взел комплекта и се скрие в пясъка — обади се Сабиха.
С глуха ругатня Халик рязко се обърна и излезе.
„Мирът изисква вземането на решения, но никога не стигаме до окончателното, а само си проправяме път към него. Самото определение на трайното решение говори за мъртво решение. Бедата идва от факта, че мирът се характеризира с тенденция към наказание за грешките, вместо с такава към награда за свръхинтелигентност.“
— Тя го обучава? Тя обучава Фарад’н?
Алая се взираше в Дънкан Айдахо с точно обмислена смесица от гняв и недоверие. Хайлайнерът на Сдружението бе влязъл в орбита около Аракис по обед местно време. Час по-късно лихтерът свали Айдахо в Аракийн; не го очакваха, но той се държеше напълно естествено и беше откровен. След няколко минути топтерът го остави на покрива на замъка. Предупредена за предстоящото му пристигане, Алая го поздрави хладно пред стражата, ала сега те вече се намираха в нейните покои в северната част. Току-що бе й докладвал — точно и правдоподобно, слагайки ударение върху всяка една от данните така, както го правеха ментатите.
— Чалнала се е — каза Алая.
Той прие изявлението й като ментатска задача.
— Всички показания сочат, че е добре уравновесена и владее напълно себе си. Мога да кажа, че коефициентът…
— Стига! — отряза го Алая. — За какво мисли сега?
Айдахо, който добре знаеше, че емоционалното му равновесие зависи от бързото връщане към хладния разум, отвърна:
— Според моите изчисления мисли за годежа на внучката си.
На лицето му си стоеше все същото безучастно изражение, но то бе само маска за раздиращата го мъка, заплашваща да го погълне. Алая я нямаше тук. Алая беше мъртва. Известно време той поддържаше пред сетивата си мита за нея — нещо, което сам бе сътворил за собствена потребност, — но един ментат бе в състояние да понася подобна самоизмама за кратък период от време. Това създание с човешки вид бе обладано; нечия демонична психика го движеше напред. Стоманените тлейлаксиански очи възпроизвеждаха във визуалните центрове всеки пожелан от него вариант на митоАлаи. Но когато ги наслагваше в един-единствен образ, нямаше и помен от истинската. Всичко в нея се движеше по чужди напътствия. Представляваше черупка, външна обвивка, в която бяха извършени множество безчинства.
— Къде е Ганима? — попита Айдахо.
Тя отговори пренебрежително на въпроса му:
— Пратих я с Ирулан на грижите на Стилгар.
На неутрална територия — помисли той. — Имало е споразумение с бунтуващите се племена. Алая губи почва и не го знае… или пък не е така? Съществува ли друга причина? Дали Стилгар не е преминал на нейна страна?
— Годежът… — явно и тя размисляше на глас. — Как са нещата в династията Корино?
— Салуса гъмжи от всякакви роднини и всички подбуждат Фарад’н да действа, надявайки се на отплата след връщането му на власт.
— И тя го обучава в тайните на „Бин Джезърит“…
— Не подобава ли на съпруг на нейната внучка?
Алая се засмя в себе си, мислейки за непреклонния бяс на Ганима. Да обучава Фарад’н. Джесика подготвяше един труп. Всичко щеше да се уреди.
— Очевидно трябва да обмисля проблема — каза тя. — Дънкан много си спокоен.
— Очаквам въпросите ти.
— Разбирам. Виж какво, ужасно ти се бях ядосала. Да я отведеш при Фарад’н!
— Ти ми нареди всичко да изглежда естествено.
— Бях принудена да обявя официално, че сте взети в плен.
— Изпълних заповедите ти.
— Дънкан, понякога си невероятно прозаичен педант. Почти ме плашиш. След като е тъй…
— Нищо не заплашва лейди Джесика — прекъсна я той.
— Колкото до Ганима, трябва да сме благодарни, че…
— Безкрайно благодарни — съгласи се Алая. И помисли: Не бива вече да се разчита на него. Проклетата му преданост към атреидите! Ще трябва да намеря предлог, за да го отпратя… И да го очистят. Нещастен случай, разбира се.
Тя го докосна по бузата.
Айдахо насилено отговори на милувката, като хвана ръката й и я целуна.
— Дънкан, Дънкан, колко тъжно е всичко — рече Алая. — Но не мога да те оставя при себе си. Стават много важни неща, а разполагам с малцина, на които имам пълно доверие.
Той пусна ръката й и зачака.
— Бях принудена да изпратя Ганима в Табър — продължи тя. — Тук всичко е много неспокойно. Нападатели от Съсипаните земи разрушават канатите в басейна Кага и разливат водата в пясъците. Аракийн е на режим. Басейнът с пясъчните твари още е жив; реколтата се прибира. Разбира се, справихме се с нападателите, но силите ни много отъняха.