Той също бе забелязал колко малко са амазонките от личната гвардия на Алая. И помисли: Маките от Вътрешната пустиня няма да престанат да опипват защитната й сила. Не го ли разбира?
— Табър е все още неутрална територия — каза тя. — Преговорите продължават. Джавид е там с делегация от жреческото съсловие. Но бих искала и ти да си в Табър, за да ги наблюдаваш, особено Ирулан.
— Да, тя е от Корино — съгласи се той.
Видя в очите й желание да го отстрани. Колко прозрачно бе станало създанието, заменило Алая! Тя махна с ръка:
— А сега върви, Дънкан, преди да съм се размекнала и задържала при себе си. Така ми лип…
— И ти ми липсваше — рече той, позволявайки на мъката да изтече в гласа му.
Тя го погледна, стресната от тъгата му. После каза:
— Съпруже, помисли за мен.
В същото време отбеляза: Много лошо, Дънкан. И добави:
— Зиа ще те изпрати до Табър. Топтерът ни трябва.
Любимата й амазонка — помисли той. — Трябва много да внимавам с нея.
— Разбирам — рече Айдахо и взе още веднъж ръката й, за да я целуне. Гледаше любимото тяло, което някога беше на Алая, на неговата Алая. Но не успя да си заповяда да я погледне в лицето, когато си тръгваше. Някой друг се взираше в него от очите й.
Когато се изкачи до покривната площадка на замъка, той почувства как расте камарата на въпросите без отговори. Срещата с Алая се оказа твърде трудно поносима за ментатската същност в него, която нито за миг не бе спирала да разчита опознавателните знаци на наличната информация. Чакаше недалеч от топтера с една от амазонките в замъка, загледан тъжно на юг. Въображението му прелетя отвъд Защитната стена и спря в Сийч Табър. Защо самата Зиа ще ме закара до там? Връщането на топтера е слугинско задължение. И защо тя още се бави? Дали пък не получава специални инструкции?
Айдахо погледна към внимателно наблюдаващата го амазонка, а после се качи на мястото на пилота. Наведе се навън и извика:
— Предай на Алая, че незабавно ще върна машината с някой от хората на Стилгар.
Още не чул протеста й, той затвори вратата и запали двигателя. Гледаше я как стои нерешително на мястото си. Кой би могъл да оспорва действията на съпруга на Алая? Топтерът се отдели от площадката, преди амазонката да вземе решение как да постъпи. Сега, останал сам в него, той си позволи да излее своята мъка в силни ридания, заради горчивите останки на безвъзвратно разбитото. Алая си отиваше. Бяха се разделили завинаги. Сълзи течаха от тлейлаксианските му очи, докато шепнеше:
— Нека всички води на Дюн изтекат в пясъка. Ще са по-малко от сълзите ми…
Но невъздържаността не бе характерна за ментат; преодоля я и задължи себе си да направи трезва преценка на текущите потребности. Трябваше да отдели нужното внимание на топтера. Реакциите, съпътстващи полета, му донесоха известно облекчение; отново се върна към обичайното си състояние.
„Тази скална гробница-олтар на черепа на един владетел не допуска молитви. Тя е гроб на вопли и ридания. Само вятърът слуша гласа на това място. Виковете на нощни създания и отминаващото чудо на две луни казват едновременно, че неговият ден привърши. Няма вече молители. Посетителите си тръгнаха от пира. Колко е пуста пътеката надолу по планината.“
Въпросът пред Лито беше измамно прост: избягвайки визията, прави това, което не е било видяно. Познаваше добре капана на своите мисли — знаеше как случайните нишки на заключеното в рамка бъдеще се преплитат една с друга, докато здраво те впримчат; но той разполагаше с нова форма на контрол над тези нишки. Никъде не се бе видял да бяга от Джакуруту. Нишката, тръгнала от Сабиха, трябваше да се отреже първа.
Легна свит, в сетните отблясъци на дневна светлина, до източния край на скалата, която пазеше Джакуруту. Комплектът с принадлежности на свободните му осигури таблетки за ободряване и храна. Чакаше притока на сили. На запад лежеше езерото Азрак — гипсова равнина, която някога във времената преди червея е била голямо водно пространство. На изток се намираше Бене Шерк, невидимото оттук ново поселище на хора, навлезли самоволно в открития блед. На юг се простираше Танзеруфт — Земята на ужаса: три хиляди и осемстотин километрова пустош, в която тук-там като кръпки бяха разхвърляни заобиколените с трева дюни и ветрокапаните, осигуряващи вода — все белези на екологичната трансформация, преобразила ландшафта на Аракис. Там работеха преносими по въздуха екипи, но никой не се задържаше за по-дълго време.