Джесика млъкна и в същия момент Тйеканик влезе през вратата вляво, движейки се с фалшива непринуденост и смръщено изражение на лицето си.
— Господарю… — подхвана той.
Но бе твърде късно. Думите на Джесика, прибавени към цялата досегашна подготовка, свършиха необходимото. Фарад’н вече не беше от Корино. Отсега нататък принадлежеше на „Бин Джезърит“.
„Това, което вие от ПОСИТ изглежда не можете да разберете, е, че в търговските дела рядко се среша истинска преданост. Кога за последен път сте чули за чиновник, отдал живота си за фирмата? По всяка вероятност въпросният недостиг се корени във фалшивото предположение, че можете да нареждате на хората да мислят и да си сътрудничат. Точно такава е била грешката на всевъзможни институции в цялата човешка история — от църкви до генерални щабове. Последните са включени в дългите списъци на унищожители на собствените си народи. Колкото до религиите, препоръчвам ви да препрочетете Тома Аквински. А що се отнася пък до ПОСИТ, Бог знае в каква глупотевина вярвате вие! Хората трябва да искат да вършат нещо, подтиквани от най-съкровените си пориви. Именно хората, а не разни търговски организации или навързани една след друга команди са двигателите на великите цивилизации. Защото всяка цивилизация и нейната съдба зависят от качеството наличностите, които тя може да създаде. Ако човешките същества бъдат подложени на свръхорганизация и прекомерен правен диктат, ако бъде подтиснат стремежът им към известност — те просто не могат да работят и общността им се срива.“
Лито излезе от обхваналата го дълбока сънливост с онази мекота на прехода, която не позволяваше да се отдели едно състояние от друго. Всяко равнище на съзнанието преминаваше в идващото след него.
Знаеше добре къде се намира. Заля го вълна на съзидателна енергия, но до него достигна и друго послание — непоносимият спарен и лишен от кислород въздух във влагосъхраняващата палатка. Ако откажеше да се движи, щеше да остане уловен в безвременната паяжина, в безмерното сега, където всички събития съществуваха съвместно и едновременно. Изкушаваше го тази възможност. Виждаше Времето като общоприета практика, като съглашение, оформено от колективния разум на съзнанието. Времето и Пространството бяха категории, наложени на вселената от неговия Разум. Достатъчно бе само да се освободи от онова многообразие, където го примамваха визиите на прорицанието. Смелият избор би могъл да промени временните очертания на бъдещето.
Но каква смелост бе необходима точно в този момент?
Примамваше го и състоянието на дълбок унес. Чувстваше, че е пристигнал от алам алматал в действителния свят само за да разбере, че те са идентични. Искаше да задържи Рихани — магията на направеното откритие, но оцеляването го принуждаваше да взима решения. Непреклонната му жажда за живот изпрати необходимото послание.
Рязко се пресегна вдясно, където бе оставил пясъкоуплътнителя. Напипа го, обърна се по корем и проби сфинктера на палатката. Пясъчна вълна заля ръката му. Работеше ловко в тъмното, пришпорван от спарения въздух, пробивайки тунел под ъгъл със стръмно рамо. Измина цели шест дължини на тялото си, преди да изскочи сред свежестта и мрака. Когато се измъкна върху сгряното от лунната светлина наветрено лице на дълга змиевидна дюна, видя, че се намира на около една трета от разстоянието до върха й.
Над него беше Втората Луна. Движеше се бързо и скоро задмина дюната; звездите буквално наскачаха над главата му като светлеещи по безкрайна пътека камъни. Той потърси съзвездието Скитник, откри го и отправи поглед по посока на протегнатата си ръка до блестящия разкош на Фоум алХоут — полярната звезда на южния небосклон.
Ето я и твоята прокълната вселена! — помисли Лито.
Гледана отблизо, тя приличаше на обградилия го отвсякъде неспокоен пясъчен свят — място на промени и на единствени по рода си неща, струпани безразборно едно върху друго. При взор отдалеч обаче се виждаха само общите мотиви на схемата, което подмамваше човека да повярва в абсолютни мерки и понятия.
Мислейки в абсолютни категории, можем да изгубим пътя си.
Хрумването го накара да си спомни познатото предупреждение от едно стихче на свободните: „Който изгуби пътя си в Танзеруфт, губи и живота си.“ Общите мотиви могат, да го показват, но могат и да те вкарат в капан. Човек не трябва да забравя, че схемата им се променя.
Пое дълбоко дъх и се залови с необходимото. Плъзвайки се обратно в направения проход, той сви палатката, измъкна я и преопакова комплекта с принадлежности на свободен.