На източния хоризонт се надигаше тъмночервен отблясък. Лито нарами вързопа, изкатери се до върха на дюната и остана там в режещо студения предутринен въздух, докато не почувства топлината на изгряващото слънце върху дясната си буза. Обагри очните си вдлъбнатини, за да намали отражението, знаейки, че трябва да ухажва пустинята, вместо да се бори с нея. После върна боята в пакета, отпи течност от един от джобните резервоари и вдъхна няколко капки заедно с глътката въздух.
Отпусна се на пясъка и започна да преглежда възел по възел влагосъхраняващия костюм, стигайки най-сетне до крачните помпи. Оказаха се умело продупчени с шило. Измъкна се от костюма и го оправи, но злото бе вече сторено. Поне половината от водата в тялото му беше безвъзвратно изгубена. Ако го нямаше резервоара на влагосъхраняващата палатка… Досети се да това, докато поправяше костюма, и помисли колко странна бе собствената му изненада от подобен факт. Да, ето една недвусмислена опасност от бъдеще без визии. Приклекна на върха на дюната и се съсредоточи върху самотата на околния пейзаж. Погледът му опипваше пясъка за друг отвор или за неравномерност, подсказваща присъствието на пясъчен червей. Но бурята бе поставила навсякъде печата на пълното еднообразие. Той извади кречетало от комплекта, нави го и го пусна, привиквайки Шай-хулуд от дълбините. Отдалечи се и зачака.
Червеят се забави. Чу го да идва, преди да го види; обърна се на изток, където разтърсването на земните пластове караше въздуха да трепери, и зърна оранжевото петно на пастта, измъкваща се от пясъка. Чудовището изникна от дълбините ведно със страхотния съсък на прахта, скриваща действителните му размери. Виещата се сива стена профуча край Лито; той заби куките и се изкачи нагоре с бързи стъпки. Веднага обърна червея на юг, оставяйки след себе си широка следа от направения завой.
Куките пришпорваха червея и той набра скорост. Дрехата на ездача заплющя от вятъра. Чувстваше самия себе си пришпорван, също като червея, но от силно и съзидателно течение, струящо от слабините му. Припомни си, че всяка планета има своя период; подобно на всеки живот.
Червеят бе от типа, който свободните наричат „мърморко“. Често зариваше челните си прешлени, оставяйки опашката да сочи посоката. Силен тътен — и част от тялото му се повдигаше от пясъка в движеща се гърбица. Но поне се оказа бърз и щом попаднаха на попътен вятър, Лито почувства дъха от пещта в опашната му част. Беше пълен с парливи миризми, носени от пълноводния разлив на кислорода.
Безмозъчното същество продължи да бърза на юг, а Лито остави съзнанието си да се рее свободно. Опита се да мисли за прехода като за нов вид церемония в своя живот, възпираща го да се тревожи за цената, която трябваше да заплати за Златната Пътека. Също като свободните от миналото той разбираше, че е длъжен да възприеме множество нови прийоми и церемонии, за да опази личността си от разпадане на отделни памети и по този начин да задържи на разстояние ненаситните ловци в душата си. Изцяло противоречивите картини и образи, чието обединяване бе немислимо, сега трябваше да се слеят в живително напрежение и в онази поляризираща сила, която го движеше отвътре.
Винаги нещо ново — помисли той. — Трябва винаги да намирам новите нишки в моята визия.
В ранния следобед вниманието му беше привлечено от някаква издатина далеч напред и леко вдясно от поетия курс. Постепенно издатината се превърна в тесен объл хълм, в изхвръкнала нагоре скална маса точно там, където я бе очаквал.
Е, Намри… Е, Сабиха, нека видим как вашият събрат приема моето присъствие — помисли той.
Това се оказа възможно най-деликатната нишка, проточила се пред него, по-опасна с примамките си, отколкото с ясно доловимите заплахи.
От немалко време окръгленият хълм променяше големината си. И сякаш той, хълмът, започна да се приближава към него, а не обратното.
Умореният вече червей се стремеше да се отклони вляво. Лито се спусна по гигантския склон, за да заложи отново куките, които държаха чудовището в правилния курс. До ноздрите му достигна парещата мекота на мелинджа — сигнал за близостта на богата жила. Минаха покрай петна от виолетов пясък, където беше изригнала подправка; наложи му се да държи изкъсо червея, докато се отдалечат от жилата. Пикантно ухаещият на канела вятър ги догонваше, докато Лито не насочи червея по новия курс, сочещ право към извисяващия се объл хълм.
Внезапно в южната част на бледа примигаха цветове — непредпазливи отблясъци от предмет, запокитен от човека в безкрая на пустошта. Той извади бинокъла, фокусира маслените лещи и различи в далечината наклонените за вираж крила на топтер-разузнавач, проблясващи на слънчевата светлина. Под него голям комбайн за подправка отпускаше работните си плоскости като какавида, преди да се задвижи тромаво напред. Когато Лито свали бинокъла, комбайнът се смали до петънце, а той самият се почувства изцяло във властта на хадхдаба — вездесъщия безмер на пустинята. Представи си как преследвачите на подправка ще го различат като тъмен обект между пясъците и небето, което за свободните е присъствие на човек. Разбира се, че вече са го забелязали и неминуемо ще бъдат предпазливи. Ще чакат. Свободните винаги гледаха с подозрение на другия в пустинята, докато не разпознаеха новодошлия или не бъдеха убедени, че той не представлява някаква заплаха. Дори покрити с фината патина на имперската цивилизация и нейните изтънчени правила, те си оставаха полуопитомени диваци, винаги нащрек при мисълта, че кристалният нож се разпада след смъртта на собственика си.