Точно това може да ни спаси — помисли Лито. — Диващината.
В далечината съгледвачът за подправка направи виражи вдясно и вляво, което очевидно бе разговор със земята. Представи си как летците оглеждат пустинята зад него, търсейки уверение, че ездачът е сам, а червеят — един.
Лито го обърна наляво, изчака смяната на курса, спусна се по туловището му и отскочи на безопасно разстояние. Освободеният от куките червей се помая на повърхността, докато си поеме няколко пъти дъх, после зари челно една трета от себе си и застина неподвижен — сигурен белег, че са го яздили прекалено бързо.
Момчето го остави на мира, тъй като вече не го застрашаваше с нищо. Съгледвачът продължаваше да се върти над гъсеничното туловище, подавайки сигнали. Със сигурност беше нает от контрабандистите изменници, вещи в сферата на електронните комуникации. Явно бяха попаднали на жила. Присъствието на гъсеничния комбайн го доказваше.
Топтерът направи още един кръг, наклони крила и преставайки да кръжи, се насочи право към него. Той разпозна лекия модел, въведен на въоръжение от баща му. Машината се задоволи само с още едно кръгово обглеждане, прелетя по дължината на дюната, където бе застанал, и се приземи срещу вятъра. Спря на по-малко от десет метра в облак от политнала нагоре прах. Страничната врата се открехна колкото да пропусне някаква фигура, загърната в груба роба на свободен със символа на пиката върху дясната гръд.
Свободният приближи бавно, давайки и на двамата възможност да се огледат взаимно. Беше висок, а очите му носеха индиговия печат на подправката. Маската на влагосъхраняващия костюм прикриваше долната половина на лицето, а качулката бе смъкната над челото. Движението на дрехата издаваше мястото, където ръката му държеше маула-пистолет.
Мъжът спря на две крачки от Лито и погледна към него с озадачено присвити очи.
— Сполука за всинца ни — каза момчето.
Другият обходи с поглед заобикалящата ги пустош и отново внимателно огледа крехката фигурка.
— Дечко, какво търсиш тук? — попита той с приглушен от маската глас. — Да не се правиш на тапа в гърлото на червея, а?
Лито пак си послужи с традиционна поговорка на свободните:
— Пустинята е моят дом.
— Уенн! — възкликна мъжът. — Накъде води пътят ти?
— Тръгнал съм на юг от Джакуруту.
Свободният внезапно се изсмя:
— Ей, Батигх! Ти си най-странното нещо, което съм срещал досега в Танзеруфт.
— Не съм ти никакво Пъпешче — възрази Лито, отговаряйки на обръщението Батигх. В него звучаха злокобни отсенки. В окрайнините на дълбоката пустиня Малкият пъпеш предоставяше водата си на този, който го намери.
— Батигх, няма да те изпием — каза мъжът. — Аз съм Муриз. И съм арифа на тази таиф — той посочи към далечния комбайн.
Лито отбеляза, че мъжът сам се назова съдия на своята компания, която нарече таиф — тайфа или група със специално предназначение. Те не бяха ичуан — тайфа от братя. Разбира се — изменници на хонорар. Ето я търсената от него нишка.
Тъй като Лито мълчеше, Муриз попита:
— Как се казваш?
— Батигх ще свърши работа.
Свободният пак се изсмя и продължи:
— Не ми каза какво дириш насам.
— Търся отпечатъци от червей — рече Лито, използвайки религиозната фраза на свободните, според която той бе тръгнал на хажра за своята умма — откровението на собствената си личност.
— Толкова млад? — запита Муриз. После поклати глава. — Не знам какво да правя с теб. Вече ни видя.
— Какво съм видял? — на свой ред попита Лито. — Говоря за Джакуруту, а ти не казваш нищо.
— Игра на гатанки — намръщи се Муриз. — Е, а онова какво е? — той посочи с глава към далечния заоблен хълм.