— Все още не — кимна Муриз. — Но някой ден…
— Не и след десет хиляди години навярно — каза Лито. После се обърна, за да види огромния смут по лицето на свободния. Въпросите буквално изтичаха оттам като водата в каната. Нима синът на Муад’Диб действително прозираше в бъдещето? Някои все още вървяха, че самият Муад’Диб бе правил това, но… И как можеше да даде заключение за нещата, поставени по такъв начин, в качеството си на съдия?
След миг той се извъртя и пое към бараката, следван от Лито. Отвори първобитно направеното уплътнение на вратата и даде знак на момчето да влезе. На отсрещната стена бе поставена лампа, горяща с масло от подправката, а близо до нея бе клекнала малка фигурка, обърнала гръб към входа. От горящото масло се носеше силна миризма на канела.
— Пратиха нова пленница, за да се грижи за жилището на Муад’Диб — захили се Муриз. — Ако слугува добре, може и да поопази известно време своята вода. — Той се обърна с лице към Лито. — Някои обаче мислят, че ще ни сполети зло с такава вода. Онези свободни с бродираните ризи сега събират камари от боклук в новите си градове! Представяш ли си — боклук на камари?! Виждала ли е Дюн подобно нещо? Когато до нас стигнат такива — той посочи към фигурката до лампата, — обикновено са си глътнали ума от страх, откъснали са се от някогашната си среда, така че истинските свободни никога не ги приемат обратно. Разбираш ли ме, Лито-Батигх?
— Напълно.
Приклекналата фигурка не помръдваше.
— Искаш да ни ставаш водач — рече Муриз. — Свободните позволяват да ги води само посветен и накървавен измежду тях. Към какво мислиш да ни поведеш?
— Към Крализец — отвърна Лито, без да отклонява вниманието си от клекналата фигурка.
Муриз се вторачи в него със свити вежди над индиговите си очи. Крализец ли? Та това не беше просто война или революция, а Бой с Тайфуна. Думата идваше от най-отдалечените във времето легенди на свободните — за битката в самия край на вселената. Крализец?
Високият свободен преглътна конвулсивно. Този дребосък се оказа по-непредсказуем от градско конте!
— Жено! Либан вахид! — разпореди се той. — Донеси ни питие от подправката!
Тя се поколеба.
— Сабиха, направи, каквото ти каза — рече Лито.
Пленничката се изправи със скок и се завъртя. Вторачи се в него, без да може да отмести погледа си от лицето му.
— Познаваш ли я тая? — попита Муриз.
— Племенницата на Намри. Тя наруши закона и оскверни Джакуруту; затова ви я пратиха.
— Намри? Но…
— Либан вахид — каза Лито.
Жената се втурна покрай него, сякаш внезапно се бе откъснала от уплътнението на входа, след което се чу шум на бягащи нозе.
— Няма да стигне далече — каза Муриз. После докосна отстрани носа си с пръст. — Роднина на Намри, а? Интересно. И какъв е грехът й?
— Остави ме да избягам.
Той се обърна и последва Сабиха. Намери я в края на каната. Застана до нея и се загледа надолу във водата. В съседните ветрилообразни палми имаше птици и той чу призивите им и плясъка на крилете. Откъм работниците се носеха стържещите звуци на преместван пясък. Лито последва примера на Сабиха и се вгледа право надолу към дълбоката вода и отраженията в нея. С крайчеца на очите си виждаше малки дългоопашати папагалчета по палмовите клонки. Едно от тях прелетя над каната и той зърна отражението му в сребристото просветване на риба; всички — птици и хищни риби — сякаш плаваха в една и съща небесна твърд.
Сабиха се окашля.
— Знам, че ме мразиш — каза Лито.
— Ти ме посрами. Пред моите близки. Те събраха иснада и ме пратиха тук, за да ми вземат водата. И всичко само заради теб!
Муриз се изсмя изотзад:
— Е, Лито-Батигх, сега виждаш, че нашата Река на Духа има много притоци.
— Но във вените ви тече и моя вода — каза Лито, извръщайки се към него. — Това не е приток. Сабиха е съдбата на моята визия и аз я следвам. Прекосих пустинята, за да намеря бъдещето си тук, в Шулок.
— Значи ти и… — Муриз посочи Сабиха и отметна назад глава със смях.
— Няма да се случи нищо от онова, за което си мислиш — рече Лито. — Добре е да го запомниш. А аз открих отпечатъците на моя червей.
В същия момент усети, че очите му плуват в сълзи.
— Отдава водата си за мъртви — пошепна Сабиха.
Дори Муриз го зяпна със страхопочитание. Свободните никога не плачеха, освен ако не даряваха най-ценното в своята душа. Явно смутен, арифата затвори уплътнението около устата си и дръпна качулката джебалла чак до веждите.
— Тук, в Шулок — каза Лито, гледайки отвъд него, — все още се молят за роса в самия край на пустинята. А ти, Муриз, върви и се моли за Крализец. Обещавам ти, че ще дойде.