Лито бе седнал с опрян о стената на колибата гръб, съсредоточил вниманието си върху Сабиха и наблюдаващ развиващите се нишки на своята визия. Тя му беше приготвила кафе, оставено встрани. Сега бе приклекнала до него и бъркаше храната му за вечеря — овесена каша, ухаеща на мелиндж. Ръцете й движеха бързо черпака и течността с индигов цвят обагряше стените на съда. Грубата ципа на влагосъхраняващото покритие на колибата, подсилена с по-светла материя точно зад Сабиха, образуваше сивкав ореол, върху който сянката й танцуваше на блещукащата светлина от пламъка на готварското приспособление и единствената лампа.
Тъкмо лампата възбуди любопитството на Лито. Хората от Шулок буквално прахосваха подправката — лампа, а не светоглобус. Държаха в домовете си слуги — роби, както повеляваха най-старите традиции на свободните. И в същото време си служеха с орнитоптери и съвременни комбайни за събиране на подправка. Представляваха хаотична смес от древно и модерно.
Сабиха побутна гърнето с овесената каша към него и угаси пламъка за готвене.
Лито не обърна внимание на съда.
— Ще ме накажат, ако не го изядеш — рече девойката.
Той я гледаше, без да престава да мисли: Убия ли я, ще скъсам една от нишките. Ако й разкажа за плановете на Муриз, друго видение ще се сгромоляса. А остана ли тук да чакам баща си, тази визия-нишка ще се превърне в яко въже.
Умът му подреждаше вариантите. Някои от тях упорито преследваха мисълта му със своята сладост. Едно бъдеще със Сабиха носеше съблазънта на подмамваща действителност във вече осъзнато прорицание. И едновременно заплашваше да блокира всички останали, ако той реши да го последва до агонията на неговия край.
— Защо ме гледаш така? — попита Сабиха.
Лито не отговори.
Тя побутна съда по-близо до него.
Опита се да преглътне с пресъхнало гърло. Импулсът да я убие продължаваше да се засилва. Усети, че трепери. Колко лесно би било да разбие една визия и да пусне безумието на свобода!
— Муриз нарежда — каза тя, докосвайки гърнето.
Да, заповедта бе наистина на Муриз. Суеверието бе взело връх над всичко. Арифата чакаше визия с прорицание, предназначена специално за него. Той бе досущ като някогашните диваци, каращи шамана да хвърли говежди кости и да разтълкува бъдещето според тяхното пръсване. Муриз бе прибрал влагосъхраняващия костюм на задържания „като обикновена предпазна мярка“. Постъпката му беше прикрита подигравка към Намри и Сабиха. Само глупците дават възможност на пленения да избяга.
Но Муриз трябваше да разреши и проблем с дълбока емоционална стойност — Реката на духа. Тъй като водата на пленника течеше и в неговите вени, той търсеше поличба, която би му позволила да поддържа жива заплахата на смъртта, надвиснала над Лито.
Както с бащата, тъй и със сина — помисли момчето.
— Подправката само ще улесни твоите визии — каза Сабиха. Продължителното мълчание я притесняваше. — Много пъти съм имала видения при оргиите в сийча. Те не означават нищо.
Точно така! — помисли той със заключено в неподвижност тяло, от която кожата му бе изстинала и сякаш лепнеше. Бин-джезъритската подготовка взе връх в цялото му съзнание като добре насочена светеща точка, опипваща отвъд самия него, за да хвърли ослепяваща светлина върху визията за съдбата на Сабиха и на всички нейни приятели сред отритнатите. Старото правило на „Бин Джезърит“ беше категорично със своята формулировка: „Езиците се развиват, за да отразяват все по-тесните насоки на специализация според изискванията на самия живот. Всяка от тези специализирани насоки на развитие може да бъде разпозната по словния състав, предположенията и структурите на фразата. Да се внимава за местата на възможни засечки. Специализираното развитие по същество е място, където животът е спрял, а движението е осъдено и мъртво.“
Той възприемаше Сабиха като пълноправен създател на визии, макар самата тя да се отнасяше с пренебрежение към своите видения, предизвикани от оргиите с подправката. Те пораждаха безпокойство и следователно трябваше да бъдат отстранени и умишлено забравени. Хората от нейното обкръжение се молеха на Шай-хулуд, защото червеят беше централната фигура в голяма част от виденията им. Те се молеха за роса в края на пустинята, тъй като влагата ограничаваше техния живот. Едновременно с това те буквално се въргаляха в планини от подправка и подмамваха пясъчните твари в открити канати. Сабиха подхранваше прорицателските мигновения с временна безчувственост и въпреки това той съзираше в думите й сигнални огънчета — тя зависеше от абсолютни истини и търсеше твърди граници, а всичко това ставаше заради неспособността й да поеме тежестта на огромни по важността си решения, пряко засягащи нейната личност не само в духовен аспект. По инерция тя се придържаше към възприемане на света с помощта на само едно око, което събираше всичко в единствена цялост и сякаш спираше времето; пак поради обстоятелството, че алтернативите я ужасяваха.