В противовес на установения за нея факт Лито чувстваше своето несъмнено придвижване. Беше като мембрана, обгръщаща безкрайни пространства, и тъй като виждаше техните измерения, можеше да взема решения със съдбовна важност. Както постъпваше баща ми.
— Трябва да го изядеш! — настоя Сабиха.
Той вече съзерцаваше цялата мозайка на пророческите си видения и знаеше коя нишка е длъжен да следва. Кожата ми не е моята собствена. Изправи се и загърна робата около себе си. Усещаше я по странен начин без защитния влагосъхраняващ костюм. Стоеше с боси крака върху постелката на пода, изработена от стопената материя на нишки от подправката, и чувстваше утъпкания пясък отдолу.
— Какво правиш? — попита Сабиха.
— Тука е задушно. Ще изляза навън.
— Не можеш да избягаш — рече тя. — Във всеки каньон има червей. Преминеш ли отвъд каната, ще те усетят по миризмата на твоята влага. Червеите-пленници са много чевръсти и никак не приличат на онези в пустинята. Освен това — някакво злорадство се прокрадна в гласа й — нямаш и влагосъхраняващ костюм.
— За какво се безпокоиш тогава? — попита той, задавайки и на себе си въпроса дали би могъл да предизвика искрената й реакция.
— Защото не си ял.
— И ще те накажат?
— Да!
— Но аз вече съм преситен от подправка. Живея в непрекъсната визия.
После посочи с босия си крак към гърнето и добави:
— Изсипи го. Кой ще разбере?
— Следят ни — пошепна тя.
Лито тръсна глава, сякаш заслонявайки я от своите видения, почувствал новата овладяваща го сила. Не си струваше да убива тази нещастна пионка. Тя се движеше под такта на друга музика, без дори да знае стъпките, все още вярвайки, че ще може да спечели частица от мощта, която подмамваше гладните пирати от Шулок и Джакуруту. Доближи се до уплътнението на входа и сложи ръка върху него.
— Когато Муриз дойде — каза тя, — страшно ще се ядоса на…
— Муриз е продавач на празно пространство — прекъсна я той. — Леля ми го е изцедила.
Сабиха също стана:
— Излизам с тебе.
Спомня си как й избягах — помисли Лито. — И усеща колко е слаба, за да ме задържи. Картините пред вътрешния й поглед са много объркани. Но тя нямаше да им позволи да й повлияят. Защото се задоволяваше с логически въпроси: какво може да направи той на пленения в каньона червей? Как би могъл да оживее в Танзеруфт без влагосъхраняващия костюм и комплекта с принадлежности на свободните?
— Трябва да бъда сам, за да се посъветвам с моите видения — каза Лито. — Ти оставаш тук.
— Къде отиваш?
— До каната.
— През нощта там гъмжи от пясъчни твари.
— Няма да ме изядат.
— Понякога червеят идва досам водата — продължи тя. — И ако прекосиш каната.. — прекъсна сама мисълта си, опитвайки се да вложи заплаха в своите думи.
— Как ще се кача на червея без куки? — попита той, не знаейки дали все още би могла да спаси частица от собствената си визия.
— Ще ядеш ли, когато се върнеш? — внезапно смени темата Сабиха, като клекна отново до съда и се пресегна за черпака, с който бъркаше индиговата каша.
— Всяко нещо с времето си — отвърна той, знаейки добре че девойката не може да открие финото използване на Гласа, с което трансформираше собствените си желания в нейни решения.
— Муриз ще дойде да провери дали си имал видение — предупреди го тя.
— Ще се справя с Муриз, както сам зная.
Не можеше да не забележи бавните й и мудни движения. Поведенческият модел на всички свободни се вливаше съвсем естествено в пътя, по който сега я водеше. Те бяха хора с почти неестествен прилив на енергия при изгрев слънце, но изпадаха в дълбока, сякаш летаргична меланхолия след спускането на нощта. Сабиха вече искаше да потъне в съня и неговите сенки. Лито излезе сам навън.
Небето светеше от звездния огън и той видя ясно очертанията на огромния заоблен хълм. Тръгна под палмите към каната.