Дълго стоя до самия му край, заслушан в непрестанния съсък на пясъка в каньона от другата страна. Звуците говореха за малък червей; точно заради това се бяха спрели на него. Малкият червей беше по-лесен за транспортиране. Как ли са го пленили? Ловците със сигурност най-напред бяха притъпили остротата на реакциите му с пулверизирана вода, използвайки традиционния начин, по който постъпваха свободите, за да хванат червей за оргията с ритуала на превръщането. Но този тук нямаше да бъде убит с удавяне. Щеше да излети с хайлайнер на Сдружението, за да стигне до някой надяващ се купувач, чиято пустиня по всяка вероятност ще се окаже прекалено влажна. Малцина обитатели на други светове осъзнаваха ефекта на произтичащото засушаване, поддържано от пясъчните твари на Аракис. Поддържано. Защото дори тук, в Танзеруфт, имаше много повече родена от въздуха влага, отколкото би срещнал червеят преди смъртта си в някой резервоар на свободните.
Той чуваше как Сабиха се върти неспокойно в колибата зад него. Не можеше да си намери мира, пришпорвана от собствените си стаени видения. Замисли се какъв би бил животът с нея извън някоя визия, запълвайки съвсем естествено със съдържание всеки миг още с пристигането му. Мисълта го привлече много по-осезателно в сравнение с виденията, предизвикани от подправката. Изправен пред непознато бъдеще, долавяше яснотата на картината с всичките й детайли.
Една целувка в сийча струва колкото две в града.
Старата максима на свободните казваше достатъчно. Познатият отдавна сийч криеше осезаема неудържимост, смесена с плахост и свян. У хората в Джакуруту/Шулок се долавяха следи от тази плахост, но само следи. Натъжи се при мисълта за изгубеното.
Бавно, толкова бавно, че разбра за събитието много време, след като то бе започнало, Лито долови мекото шумолене на множество създания около себе си.
Пясъчните твари.
Скоро щеше да настъпи мигът, когато една визия преминава в друга. Почувства движението на тварите като движение в себе си. Дълги поколения свободните бяха живели със странните създания, без да забравят, че ако човек пожертва малко вода като примамка, те идват при него. Мнозина свободни, умиращи от жажда, бяха рискували последните капки течност, знаейки, че сладкият зелен сироп, изцеден от пясъчната твар, дава сила, макар и неособено голяма. Но пясъчните твари бяха преди всичко забавления за децата, които ги ловяха за Хуануи. Както и за да си играят с тях.
Лито потръпна при мисълта какво представляваше сега тази игра за него.
Почувства как едно от създанията се плъзга по босия му крак. Отначало се поколеба, но после уверено продължи, примамено от огромното количество вода в каната.
Макар и само за миг, той се замисли върху жестоката реалност на своето решение. Ръкавица от пясъчни твари. Децата обичаха тази игра. Хваната и притисната към кожата, пясъчната твар се превръщаше в жива ръкавица. Малките количества кръв в капилярите се долавяха от сетивата на създанията, но нещо в кръвната течност ги отблъскваше. Не след дълго ръкавицата падаше в пясъка, за да заеме мястото си в кошница от нишки на подправката. Мелинджът беше за тварите кратко облекчение, преди да се озоват в дестилационната инсталация.
Чуваше как те падат в каната, за да бъдат изядени от рояка хищни риби. Пясъчните твари омекваха от водата и ставаха по-гъвкави; децата отрано научаваха това. Малко слюнка и сладкият сироп беше готов. Лито се заслуша в плясъка. По време на миграция пясъчните твари стигаха до течащата вода, но не можеха да задържат потока в каната, обикалян от патрула на хищните риби. Ала те продължаваха да прииждат и да цопват във водата. Лито се пресегна към пясъка, опипвайки наоколо, докато пръстите му докоснаха жилавата кожа на една пясъчна твар. Беше с точно необходимата големина. Създанието не се опита да избяга, а запълзя с готовност по тялото му. Със свободната си ръка той проследи неговите очертания по познатата груба ромбична форма. Нямаше нито глава, нито очи и крайници, но безпогрешно намираше водата. Тварите заставаха плътно тяло о тяло, обвързваха се една с друга с помощта на грубите си реснати израстъци и се превръщаха в огромен торбовиден организъм, препречващ пътя на водата, който отделяше „отровата“ от гиганта, създаден от преобразила се пясъчна твар — Шай-хулуд.
Създанието с гърчене се движеше по ръката му, променяйки ту дължината, ту широчината си. Едновременно с това движение той почувства удължаване и разширяване на избраната от него визия. Именно тази нишка, а не другата. Усещаше как пясъчната твар изтънява, покривайки все по-голяма част от плътта му. Никоя от тях не бе срещала досега ръка като тая, всяка клетка на която беше пренаситена с подправка. А и никое човешко същество до този ден не бе живяло и не бе подготвяно за такъв процес. Лито внимателно регулира ензимния баланс в организма си с осъзнатата увереност, която бе придобил в транса, предизвикан от подправката. Познанието, следствие от безчислените животи, примесени с неговия собствен, гарантираше сигурността, с която той подбираше точно необходимото равновесие, отблъсквайки по такъв начин смъртта в резултат на предозиране, която би го погълнала веднага, ако си позволеше отслабване на наблюдението върху самия себе си дори за времето между два удара на сърцето. Едновременно с това протичаше процесът на сливане с пясъчната твар: той се хранеше с нея, осигуряваше й храна от себе си и я изучаваше. Визията по време на унеса от подправката беше начертала шаблона; за него оставаше само да го следва с точност.