Със скок Лито се изправи на крака, за да го посрещне, но прекомерно бурната му реакция стана причина да се просне на около двайсет метра навътре в каньона. Установил със страхотно усилие контрол върху рефлексите си, той седна и отново се изпъна. Пясъкът пред него започна да се издига в гигантска крива, осветена от звездите. След малко зейна изведнъж — на не повече от две дължини на човешко тяло. В неясния светлик пробляснаха кристални зъби. Той видя огромната паст-пещера, а далеко назад се мяркаха неясните следи от блед пламък. Заля го подавящия всичко аромат на подправката. Но червеят бе спрял. Остана точно пред него, докато Първата Луна се показа над заобления хълм. Светлината сякаш извираше от зъбите на чудовището, загатвайки за фантастичния блясък на пламъците от изгарящи химически вещества във вътрешността му.
Вроденият в свободните страх от Шай-хулуд беше толкова силен, че Лито се разкъсваше от желание да побегне. Но откровението на визията му го задържаше на място, очарован и омагьосан от дълго проточилия се миг. Никой досега не бе оставал толкова близо до устата на жив червей, без да изгуби живота си. Момчето помръдна десния си крак, напипа опора в пясъка и се оттласна от нея с рязко движение, което го отхвърли към устата на червея. Успя да спре, падайки на колене.
Червеят не помръдваше.
Сетивата му долавяха само пясъчна твар, а той не би се нахвърлил на обикновено зарития дълбоко в пясъка свой прародител. По-скоро би нападнал друг червей в собствената си територия и нищо нямаше да го спре пред изскочила на повърхността подправка. Единственото препятствие пред него беше водната бариера, а пясъчната твар, в която се намираше капсулирана вода, представляваше точно такова препятствие.
Момчето реши да експериментира и приближи ръка към страховитата паст. Червеят се дръпна цял метър назад.
Възстановил доверието в себе си, Лито се поотдалечи от червея и започна да обучава мускулите си да живеят с новата си сила. Внимателно се върна към каната. Червеят остана неподвижен зад него. След като мина отвъд същинската водна бариера, Лито подскочи от радост, преодоля с плуване десет метра по пясъка, претърколи се и се разсмя.
Светлина лумна пред очите му, когато входното уплътнение беше отворено. Сабиха се очерта на фона на жълтопурпурния блясък на лампата, вторачена в него.
Смеейки се, Лито изтича обратно през каната, спря пред чудовището и се обърна към нея с протегнати ръце.
— Гледай! — извика той. — Червеят слуша моите заповеди.
Девойката остана вцепенена от ужас на мястото си, а Лито се затича, заобиколи огромното туловище и се отправи навътре в каньона. Трупайки опит с новата си кожа, установи, че може да бяга със съвсем слабо съкращаване на мускулите. Получаваше се почти без усилие. Когато ускоряваше своя бяг, той сякаш политаше по пясъка, а вятърът бръснеше откритата част от лицето му. В самия край на каньона момчето не спря, а отскочи цели петнайсет метра нагоре, прилепна към скалната грамада, задраска по нея и припълзя като насекомо до самия връх, издигащ се над Танзеруфт.
Пустинята лежеше пред очите му — обширна вълниста повърхност от сребро под лунната светлина.
Лудешкият възторг, обхванал всичките му сетива, постепенно изчезна.
Той приклекна, долавяйки лекотата, която чувстваше в тялото си. Направеното усилие бе предизвикало леко изпотяване, което един влагосъхраняващ костюм трябваше да поеме и прехвърли в преработващата тъкан, отнемаща солите. Ала сега потта се изпари, поета от ципестото покритие по-бързо, отколкото би могъл да го стори костюмът. Лито почувства жажда, допря до устните си парче от мембраната, захапа я и изпи сладката течност.
Устата му оставаше открита. С мъдростта на свободните той долови, че влажността на тялото му намалява с всяко издишване. Скри устните си под мембраната, нави я отново, когато тя се опита да покрие и ноздрите му, и я задържа, докато навитата преграда остана на мястото, определено за нея. После, както се постъпва в пустинята, почти автоматично възприе установения модел на дишане — вдишване през носа, издишване през устата. Ципата върху устните му се изду в малко мехурче, но остана на мястото си. Така вече нямаше открито пространство за влагата, отделяна чрез тях и ноздрите.