Златната Пътека го примамваше далеко в пустинята като реална физическа даденост, видима с отворени очи. Замисли се за хода на нещата: също като при животните, които трябваше да се движат по земята, защото от това зависеше тяхното съществуване, и душата на човечеството, блокирана от дълги епохи, имаше нужда от път, по който да може да се движи.
После баща му зае неговата мисъл и Лито си каза: Скоро ще спорим като мъж с мъж, за да остане само едно прозрение.
„Граничните очертания за оцеляване са заложени от климата — огромните бавни течения на промяната, които едно поколение може и да не забележи. Моделът обаче се определя от екстремните състояния. Ограничените във времето човешки същества могат да видят единствено отделни участъци от движението на климата и отклоненията за дадено годишно време, а в някои случаи и да направят заключения от рода на: «Тази година е по-студена от всички, които си спомням.» Сетивата долавят подобни неща. Но средната стойност на промяната през дългата поредица от години рядко е причина за сериозна тревога у хората. Точно тази тревога ги учи как да оцелеят на дадена планета. Те са длъжни да изучават климата.“
Алая седеше със скръстени крака на леглото си, опитвайки се да успокои себе си с молитвата срещу страх, но всеки пореден опит биваше осуетяван от подигравателно хихикане, отекващо в главата й. Не можеше да не чува гласа, който бе установил контрол над слуха и мозъка й.
„Що за глупотевини? От какво те е страх?“
Мускулите на прасците й потрепваха, а стъпалата се опитваха да извършват бягащи движения. Нямаше обаче къде да избяга.
Беше облечена само в златиста нощница от най-тънка коприна от Палиан, която щедро откриваше пухкавината, започнала да окръгля тялото й. Часът на убийците току-що бе отминал; зората нямаше да се забави дълго, докладите със сведения от последните три месеца бяха пред нея върху червената покривка на леглото. Тя долавяше тихия глас на климатичната инсталация и слабия повей, раздвижващ етикетите на ролките с шигърова жица.
Слугите със страх я събудиха, преди да изминат последните два часа от съня й, носейки новини за поредното оскърбително нападение; Алая поиска да й донесат докладите, за да потърси смислен мотив на станалото.
Отказа се от молитвата.
Нападенията сигурно бяха дело на бунтовниците. Точно така. Все повече и повече от тях се обръщаха срещу религията на Муад’Диб.
„И какво лошо има в това?“ — заинтересува се подигравателният глас в нея.
Тя гневно тръсна глава. Намри я беше предал. Глупаво бе да повярва на подобно опасно оръжие, действащо според случая. Помощниците й шушукаха, че вината е на Стилгар, който тайно преминал на страната на бунтовниците. А какво беше станало с Халик? Дали се е скрил при своите приятели-контрабандисти? Напълно възможно.
Взе една от ролките. Ами Муриз? Пълна истерия. Това беше единственото правдоподобно обяснение. В противен случай трябваше да повярва в чудеса. Нито един човек, камо ли дете (дори дете като Лито), не би могъл да се хвърли от хълма в Шулок, да оцелее и да побегне през пустинята със скокове, пренасящи го от върха на една дюна до билото на следващата.
Алая почувства хладната шигърова жица в ръката си.
Все пак какво беше станало с Лито? Ганима отказваше да приеме друго освен смъртта му. Прорицателят на истината бе потвърдил нейния разказ — Лито е разкъсан от Лаза тигър. В такъв случай кое е било детето, за което докладваха Намри и Муриз?
Тя потръпна от страх.
Четирийсет каната бяха разрушени и водите им потънаха в пясъка. Суеверни глупаци! Всички — и преданите свободни, и дори бунтовниците. Отчетите гъмжаха от разкази за загадъчни случки. Пясъчните твари се мятаха в канатите и загиваха, за да се превърнат в несметни множества на свои малки, точно възпроизведени подобия. Давеха се червеи — по своя воля. От Втората Луна върху Аракис се процеждаше кръв и завихряше страшни бури. И те се появяваха все по-често!
Сети се за Дънкан, изолиран в Табър и измъчван от ограничителната юзда, за която дословно и с пределна настойчивост бе наредила на Стилгар. Той и Ирулан не говореха почти за нищо друго, освен за истинското значение на знаменията. Глупаци! Дори собствените й шпиони я заблуждаваха за влиянието на тези нечувани досега истории!
И защо Ганима продължаваше да настоява за истинността на случая с убития Лаза тигър?