Алая въздъхна. Само един от докладите на шигъровата жица я успокои. Фарад’н бил пратил контингент от домашната си гвардия, „за да помогнат в последните беди и да подготвят нещата с Официалния Годежен Ритуал“. Алая се усмихна и сподели хихикането, отзвъннало в главата й. Поне този план оставаше непокътнат. А за другите суеверни тъпотии трябваше да бъдат намерени логични обяснения.
Междувременно ще си послужи с хората на Фарад’н, за да сложи край на броженията в Шулок и да задържи другомислещите, най-вече измежду наибите. Искаше й се да вдигне мерника и на Стилгар, но вътрешният глас я посъветва да не го върши.
„Още не е време.“
— Майка ми и Сестринството имат собствен план — пошепна Алая. — Защо тя се е заела с обучението на Фарад’н?
— Може би я възбужда — предположи старият барон.
— Не и този студеняк.
— Нали не възнамеряваш да искаш нейното прогонване от Фарад’н?
— Добре съзнавам опасността!
— Дотук отлично. Между другото, какво стана с оня младок и твой служител, когото Зиа наскоро въведе в нещата? Мисля, че името му е Агарвес — Буер Агарвес. Да бе го поканила за довечера…
— Не!
— Алая…
— Вече почти съмна, ненаситен стар глупако! Сутринта има съвещание на Военния съвет, а жреците ще искат…
— Мила ми Алая, не им вярвай.
— Разбира се, че не им вярвам!
— Много добре. А сега, този Буер Агарвес.
— Вече казах. Не!
Старият барон се умълча, ала тя почувства главоболие. От лявата й буза болката бавно запълзя към главата. Веднъж я беше накарал да хукне като луда по коридорите с този си гаден номер. Взе решение да издържи.
— Ако настояваш, ще взема успокоително — каза Алая.
Той бе убеден, че ще го направи. Болката започна да отслабва.
— Е, какво пък сприхаво се съгласи баронът. Остава за друг път.
— Да, за друг път — кимна тя.
„Ти наистина пробиваш пясъка със силата си. Ти разбиваш главите на драконите в пустинята. Да, виждам те като звяр, идваш от дюните; имаш два рога като агне, но говориш като дракон.“
Това беше предопределено предсказание и нишките станаха на въже — нещо, което сега изглеждаше добре познато от целия му живот. Той погледна напреко през вечерните сенки към Танзеруфт. На сто и седемдесет километра право на север се намираше Старата Клисура — дълбока змиевидна пукнатина, прерязваща Защитната стена, през която първите свободни бяха навлезли в пустинята.
Преодоля всички съмнения. Знаеше защо стои тук сам, изпълнен с усещането, че владее цялата земя и тя е длъжна да се подчинява на неговите заповеди. Чувстваше струната, свързваща го с човечеството, както и онази остра нужда от опит, преживявания и познания, осмислени логично — вселена на познаваеми и повтарящи се явления в протичащите непрестанни промени.
Познавам тази вселена.
Червеят, довел го дотук, стигна до отпечатъка, който бе оставил кракът му, а после се изправи пред него като послушно домашно животно. Лито го яхна със скок и с подсилените си от ципата ръце задържа ръба на пръстените му, за да го принуди да остане на повърхността. Чудовището беше се изтощило от целонощното стремително движение на север. Силициевосярната „инсталация“ във вътрешността на гигантския му корпус беше работила с пределен капацитет, бълвайки обилни горещи порции кислород, които следващият ги вятър завихряше обратно около ездача. От време на време му се завиваше свят от поривите, а мисълта му се изпълваше със странни възприятия. Рефлективната, движеща се кръгообразно субективност на пророческите му прозрения се бе обърнала навътре към неговите предшественици, принуждавайки го да връща отново към живот отделни етапи от земното си минало и да прави сравнения между тях и променящата се своя същност.
Вече усещаше осезателно колко много се бе отдалечил от типичния човешки индивид. Подмамена от подправката, която жадно поглъщаше, ципестата покривка на тялото му не беше само пясъчна твар, както и той бе нещо по-различно от човешко същество. Реснатите израстъци бяха плъзнали из плътта му, изграждайки ново създание, чиято собствена метаморфоза предстоеше цели вечности напред.
Тате, ти го видя и не го прие — помисли той. — Беше прекалено жестоко да сториш противното.
Лито знаеше какво вярваха за баща му и защо. Муад’Диб умря от прорицание на идното. А Пол Атреидски беше преминал от света на реалното в алам алмитал все още жив, бягащ от това, което синът му бе дръзнал да направи.
Сега бе останал само Проповедникът.