Проповедникът разтърси рамото на водача си с думите:
— Наистина ли е дете?
— Айа — потвърди младокът, отправил с боязън поглед си към Лито.
Силна въздишка разлюля Проповедника.
— Не — рече той.
— Демон в детско тяло — повтори водачът.
— Ще прекарате нощта тук — разпореди Лито.
— Ще направим, както казва — заяви Проповедникът.
Той свали ръката си от рамото на водача, плъзна се странично по облото тяло и отскочи, когато стъпалата му докоснаха пясъка. После се обърна и заповяда:
— Отведи червея и го пусни в пясъка. Уморен е и няма да ни безпокои.
— Той няма да си тръгне! — възрази младежът.
— Ще го стори — каза Лито. — Но ако се опиташ да избягаш с него, ще го накарам да те погълне.
Застана от едната страна на чудовището и без да го докосва, посочи натам, откъдето бяха дошли:
— По този път.
Младокът почука с пръта пръстена зад себе си и размърда куката, държаща го отворен. Червеят бавно започна да се плъзга по пясъка, завивайки под натиска на куката, местена от водача.
Проповедникът, ориентиран от гласа на Лито, се изкачи на дюната и застана на две крачки от него. Направи го с отчетливо демонстрирана увереност, която явно трябваше да внуши, че сблъсъкът между двамата няма да бъде лек.
Тук визиите им се разделяха.
— Свали си маската, тате — каза Лито.
Проповедникът се подчини, смъквайки нагънатата качулка, след което махна и защитната покривка за устата.
Познавайки добре собствената си външност, Лито внимателно огледа лицето му, виждайки ясно познатите черти, сякаш нарочно подчертани от приликата. Говореха за общото в пътеката на гените им и никой не би могъл да сбърка, откривайки единия в другия. Общите гени стигаха до Лито от онези дни, изпълнени с напевите, капещата вода и приказните морета на Каладън. Но сега бяха се озовали до точката на раздялата тук, на Аракис, подобно на нощта, която чакаше да се спусне сред дюните.
— И така, тате — поде Лито, поглеждайки вляво, откъдето младият водач се връщаше с тежка стъпка след освобождаването на червея.
— Му зейн! — прекъсна го Проповедникът, махвайки отсечено с дясната си ръка. — Това не е хубаво!
— Коолиш зейн — тихо рече Лито. — Това е най-доброто, което някога можем да постигнем — и добави на чакобза: — Тук съм и тук оставам! Тате, не можем да го забравим.
Раменете на Проповедника увиснаха. Постави и двете си ръце на празните очни кухини с отдавна забравен жест.
— Някога ти дадох взора на очите си и взех твоите спомени — каза Лито. — Знам какво си решил и бях на мястото, където си се спотайвал.
— Известно ми е — свали ръце Проповедникът. — Ще останеш ли?
— Ти ми даде името на мъжа, поставил на герба си девиз: „J’y sus, j’u reste!“
Проповедникът тежко въздъхна:
— Докъде стигна това, което стори със себе си?
— Тате, кожата ми не е моята собствена.
Мъжът потръпна от ужас:
— Сега знам как ме намери тук.
— Да, приковах движението на мисълта си към място, което тялото ми никога не е виждало. Трябва да прекарам една нощ с баща си.
— Не съм твоят баща. Останах само бледо копие на една отживелица от миналото. — Проповедникът обърна глава към звука от стъпките на приближаващия водач. — Престанах да гледам виденията на моето бъдеще.
Докато говореше, тъмнината скри пустинята. Звездите сякаш наскачаха над тях и Лито също се обърна към водача.
— Уабак ул кухар! — подвикна той на младежа. — Привет!
Прозвуча и отговорът:
— Субак ун нар!
Проповедникът дрезгаво пошепна:
— Младият Асан Тарик е опасен.
— Всички отхвърлени тук са опасни — кимна Лито. — Но не и за мене.
Изрече го тихо, с обичайния си спокоен тон.
— Ако това твърди визията ти, аз не го споделям — отбеляза Проповедникът.
— Може би нямаш друг избор. Ти си филхакуика или самата Реалност. И още, ти си Абу Дур — Бащата на Неясните Пътища на Времето.
— Не съм нищо повече от примамка към капан — горчиво каза Проповедникът.
— И Алая вече я налапа — додаде Лито. — Но вкусът й не ми харесва.
— Не можеш да го сториш! — изсъска мъжът.
— Вече го сторих. Кожата ми не е моята собствена.
— Може би не е твърде късно, за да…
— Прекалено късно е.
Лито наклони главата си на една страна. Чуваше как Асан Тарик стъпва тежко, изкачвайки се по дюната, воден от гласовете им.
— Привет, Асан Тарик от Шулок — каза момчето.
Другият спря на склона непосредствено под него — тъмна сянка на звездния фон.
Стойката на раменете му издаваше нерешителност, за същото говореше и приведената му глава.