— Да — потвърди Лито, — аз съм избягалият от Шулок.
— Когато чух… — започна Проповедникът, но внезапно повтори: — Не можеш да го сториш!
— Правя го. Има ли някакво значение, че още веднъж си ослепял?
— Да не мислиш, че се страхувам? — предизвикателно попита мъжът. — И не виждаш ли какъв водач са ми дали?
— Виждам го. — Лито отново погледна към Асан. — Нали ме чу, Асане? Аз съм този, който избяга от Шулок.
— Ти си зъл дух — с разтреперан глас отвърна младежът.
— Вашият зъл дух — уточни Лито. — А ти пък си моят демон.
Изведнъж усети как нараства напрежението между него и баща му. Около тях отвсякъде се въртяха и играеха сенки, приели образи и форми извън съзнанията им. Долови спомените на своя баща с облик на обратно пророчество, в който виденията бяха подбрани от познатата действителност на настоящия момент.
И Тарик почувства сблъсъка на визиите. Смъкна се няколко крачки назад по склона.
— Не можеш да направляваш движението на бъдещето — прошепна Проповедникът. Гласът му бе изпълнен с усилие, сякаш вдигаше огромна тежест.
Тогава Лито долови дисхармонията между тях двамата. Тя беше един от елементите на вселената, с който се намираше в схватка през целия си живот, стремейки се да го надвие. Той или баща му след немного време щеше да бъде принуден да действа и да вземе решение със своето действие, избирайки нещо предопределено. Баща му имаше право — при всеки свой опит за върховен контрол над света човек само струпва оръжията, с които този свят в края на краищата го сразява. Подборът и направляването на предрешеното изискваха запазване на равновесие върху тъничка нишка, след като си решил да стъпиш на високо и силно опънато въже посред космическата самота от двете ти страни. Никой от съперниците не би могъл да се оттегли в нещо подобно на смъртта-като-край-на-парадокса. Знаеха визиите на предрешеното, както и правилата. Всички стари илюзии умираха. И когато единият от съперниците извършваше движение, другият можеше да го контрира със свой ход. Така че единствената реална истина, имаща значение за тях сега, бе тази, която ги отделяше от фона на заобикалящата ги действителност. Нямаше нито едно безопасно място, а само преходни смени на взаимодействия, оградени с границите, които те сами полагаха в настоящия момент или маркираха за бъдещите неизбежни промени. Всеки от тях разполагаше само с отчаяна и обречена на самота смелост и разчитате единствено на нея, но Лито имаше преимущество: беше решил да тръгне натам, откъдето няма връщане, приемайки единствено за себе си страховитите последствия. А баща му все още вярваше, че ще намери обратен път и затова не бе поел пълната отговорност.
— Не трябва да го правиш! Не трябва! — рязко изрече Проповедникът.
Вижда предимството ми — помисли Лито.
Заговори с равен тон, прикривайки вътрешното си напрежение и усилието да пази равновесие в двубой на друго ниво.
— Не вярвам страстно в истината, а в това, което сам създавам — каза той.
В същия миг усети движението между себе си и своя баща; то сякаш имаше зърнист характер и засягаше единствено извънредно силната увереност, която Лито притежаваше. С тази вяра той знаеше, че е побил жалоните по Златната Пътека. Някога те щяха да покажат на други хора какво следва да бъде човешкото същество — странен дар от създание, което вече ще е престанало да бъде човек. Ала тези жалони винаги биваха залагани от хазартни личности. Лито ги видя разположени в пейзажа на животите, събрани в него; и след като установи, че са по местата си, почувства в себе си сили за последната игра.
Вдъхна дълбоко въздух, очаквайки сигнала, който той и баща му познаваха. Оставаше само един въпрос: дали слепият мъж ще предупреди уплашения млад водач, застанал малко по-долу от тях?
Ето че долови в ноздрите си мириса на озон, който издаваше близкото присъствие на защитно поле. Следвайки заповедите, дадени му от прокудените, младият Тарик се опитваше да убие и двамата, без да осъзнава ужасите, които това събитие щеше да повлече след себе си.
— Недей — пошепна Проповедникът.
Но Лито разбираше, че сигналът е точен. Почувства мириса на озон, макар че въздухът около тях все още не трептеше. Тарик си бе послужил с псевдозащитно поле, разработено като оръжие само на Аракис. Холцмановият ефект призоваваше червея и в същото време буквално го влудяваше. Нищо не можеше да спре такъв червей — нито вода, нито дори присъствието на пясъчна твар, нищо… Да, младокът беше заложил приспособлението някъде надолу по склона на дюната и вече се изтегляше от опасната зона.
Лито се хвърли след него, чувайки недоволния вик на баща си. Устремът на подсилените мускули изстреля тялото му като ракета. Едната ръка, протегната напред, хвана влагосъхраняващия костюм на Тарик на мястото около врата, а другата обви през кръста горната дреха на обречения. Чу се краткото изщракване на пречупен гръбнак. Лито се претърколи и изправи като отлично балансиран инструмент, за да отскочи отново към псевдозащитното поле с протегнати напред длани. Пръстите му напипаха приспособлението и го измъкнаха от пясъка, след което с високо извита дъга го отпратиха колкото се може по-надалече от тях.