— И си слуга — продължи Айдахо. — Продал си своите братя за водата им.
Втората по сила смъртоносна обида бе унищожила на времето Джакуруту.
Наибът скръцна със зъби и ръката му стисна дръжката на ножа. Адютантът отстъпи към вратата.
Обръщайки гръб на Стилгар, Айдахо също пристъпи към нея в тясното пространство покрай трупа на Джавид и изрече третата обида, без дори да си направи труда да се обърне:
— А няма и кой да те обезсмърти. Никой от наследниците ти не носи твоята кръв!
— Ментате, къде си тръгнал? — извика Стилгар след вече напускащия стаята Айдахо. Гласът му беше студен като вятър от полюсите.
— Отивам да намеря Джакуруту — отвърна другият, все така гърбом.
Стилгар изтегли ножа си с думите:
— Мисля, че мога да ти помогна.
Дънкан бе вече в коридора. Без да спре, той каза:
— Ако ще ми помагаш с ножа си, крадецо на вода, моля те да го сториш, както съм с гръб към теб. Това подхожда на човек, който носи хомота на зъл дух.
С два скока Стилгар прекоси стаята, стъпи върху трупа на Джавид и хвана Айдахо малко след рамката на вратата. Възлестата му ръка го завъртя и спря. Сега се намираше лице в лице с него, с оголени зъби и гол нож. Яростта му бе толкова силна, че той не съумя да забележи странната усмивка върху лицето на ментата.
— Извади си ножа, ментатна отрепко! — изрева Стилгар. Другият се изсмя. Зашлеви силно свободния първо с лявата, а после и с дясната си ръка — два жилещи удара по лицето.
С несвързан крясък наибът насочи ножа си в корема му, извъртайки острието право нагоре през диафрагмата към сърцето.
Айдахо сякаш повисна на ножа и се усмихна подигравателно на Стилгар, чийто гняв внезапно застина в смразяващ шок.
— Двама мъртви в името на атреидите — дрезгаво и с усилие рече Айдахо. — И вторият ненужно, също като първия.
После залитна встрани и се срина ничком на каменния под. От раната му рукна кръв.
Стилгар се взря в тялото му покрай капещата кръв от ножа и на пресекулки пое дълбоко въздух. До него лежеше трупът на Джавид. Съпругът на Алая — Божествената утроба — беше умъртвен от собствената му ръка. Донякъде уместно бе оправданието, че един наиб като него е принуден да защити честта на името си, отмъщавайки за заплахата, надвиснала над тържествено заявения неутралитет. Но мъртъв бе самият Дънкан Айдахо. Независимо от неоспоримите доводи, независимо от „смекчаващите вината обстоятелства“, нищо не можеше да омаловажи подобно деяние. Дори прието на четири очи от Алая. Тя също щеше да се окаже принудена да избере публичното отмъщение. Въпреки всичко Алая беше от свободните. За да може да ги управлява, бе длъжна да остане предвидима, да не се променя нито на йота.
В този миг Стилгар проумя, че положението се оказа точно такова, каквото искаше да го направи Айдахо със своята „повторна смърт“.
Той вдигна поглед и видя ужасеното лице на Хара — втората си съпруга, която втренчено го гледаше от заобиколилата ги тълпа. Накъдето и да обърнеше очите си, Стилгар виждаше лица с едно и също изражение — на дълбок смут и неясно осъзнаване на последствията.
Наибът бавно изопна тялото си, обърса острието на ножа в ръкава и го прибра в калъфката. Обръщайки се към заобиколилите го, каза с безизразен глас:
— Които ще ме последват, да стегнат вързопите. Пратете хора да призоват червеи.
— Къде отиваме, Стилгар? — попита Хара.
— В пустинята.
— Идвам с теб — каза тя.
— Разбира се, че ще дойдеш. Всички мои жени идват с мен. Както и Ганима. Хара, вдигни я. Веднага.
— Разбрано, Стилгар. Веднага… — В гласа й прозвуча колебание. — А Ирулан?
— Ако иска.
— Слушам, съпруже. — В гласа й все още се долавяше някаква несигурност: — Гани като заложница ли идва?
— Заложница? — той се изненада от въпроса й. — Жено… — Докосна леко тялото на Айдахо с пръстите на крака си. — Ако ментатът е прав, аз съм единствената надежда за нея. После си припомни и предупреждението на Лито: „Пази се от Алая. Трябва да избягаш заедно с Гани.“
„След свободните всички планетолози виждат живота като форма на проява на енергия и търсят взаимоотношенията от първостепенна важност. От малки фрагменти, късове и дялове, които прерастват във всеобхватно разбиране, мъдростта на свободните като раса бива представяна с новопридобита увереност. Това, с което те разполагат като народ, може да бъде притежавано от всички хора, стига да са в състояние да развият усет към енергийни взаимоотношения. И да забележат, че енергията се просмуква в закономерностите на нещата и събитията, използвайки ги като строителен материал.“