Алая бе свършила добре своята работа, наказвайки противопоставянето и награждавайки съдействието; тя непрекъснато и безразборно разместваше военните части на Империята, прикривайки основните елементи на своята мощ. Шпионите! По дяволите, какви шпиони имаше тя!
Халик едва ли не осезаемо долавяше смъртоносния ритъм на движенията и насрещните реакции, с чиято помощ Алая се надяваше да държи в несигурност опозицията срещу себе си.
Ако свободните продължават да спят, тя ще спечели — помисли той.
Зад него входното уплътнение изщрака за последен път, преди да се отвори. Появи се обслужващият го в сийча, наричан Мелидес. Беше нисичко човече с кратуноподобно тяло, смалено още повече от тънките крака; грозотата му само се подсилваше от влагосъхраняващия костюм.
— Приеха те — каза Мелидес.
Халик долови лукавата преструвка в гласа му. Тя ясно разкриваше, че убежището тук ще е кратковременно. Само докато успея да пипна един от топтерите им.
— Благодаря на вашия съвет — каза той.
И в същото време се сети за Есмър Тюик, оставил името си на сийча. Есмър, загинал отдавна от нечие предателство, би клъцнал на място гърлото на този Мелидес.
„Всяка пътека, стесняваща бъдещето развитие, може да се превърне в смъртоносен капан. Хората не проправят своя път в лабиринта на хаоса, а оглеждат обширен хоризонт, изпълнен с неповторими възможности. Стесняващата се гледна точка на бъркотията ще се понрави само на създания, чиито носове са зарити в пясъка. Появилите се по полов път уникални черти и различия са защитната преграда за живота на видовете.“
— Защо не чувствам болка?
Алая отправи въпроса си към тавана на своята малка зала за аудиенции. Помещение, което тя прекосяваше с десет крачки в едната и с петнайсет — в другата посока. То имаше два високи, тесни прозореца, от които над покривите на Аракийн се виждаше Защитната стена.
Беше почти пладне. Слънцето палеше, надвесено над пана, който бе приютил съградения в него град.
Алая погледна надолу към Буер Агарвес — бившия табрит, а сега помощник на Зиа, който надзираваше пазачите на храма. Агарвес бе донесъл новината за смъртта на Джавид и Айдахо. С него бе пристигнала и група подмазвачи, слуги и пазачи; в дворчето отпред се тълпяха още, така че вече бе станало ясно какво послание носи Агарвес.
Лошите новини пътуваха бързо из Аракис.
Самият Агарвес беше нисък и с прекалено закръглено лице за свободен, а закръглеността му придаваше почти детински вид. Беше от новото поколение, напълняло от водата. Алая го възприемаше сякаш гледаше два различни образа: единият — с непрозрачни очи с индигов цвят и мрачно изражение на устата, а другият —— белязан с чувственост и уязвимост, но най-вече с уязвимост. Най-много от всичко харесваше плътните му устни.
Макар че имаше още малко време до обед, тя долови в мълчанието около себе си нещо, което й напомняше за залез.
Айдахо сигурно е умрял по залез слънце — каза сама на себе си.
— Буер, как се случи така, че ти си приносителят на новината? — попита, отбелязвайки пъргавата наблюдателност, вече преобладаваща в изражението на лицето му.
Агарвес се опита да преглътне и отвърна с дрезгав глас, малко по-силен от шепот:
— Нали си спомняте, че тръгнах с Джавид. И когато… Стилгар ме изпрати обратно при вас, заръча ми да ви съобщя, че нося със себе си окончателното му подчинение.
— Окончателно подчинение — като ехо повтори тя. — Какво е искал да каже?
— Не знам, господарке Алая — с умолителен тон отговори пратеникът.
— Обясни ми още веднъж какво видя — заповяда тя и отново с почуда осъзна собственото си спокойствие.
— Видях.. — той отметна нервно главата си и се загледа в пода пред нея. — Видях свещения ви съпруг мъртъв на пода в централния коридор, а Джавид, и той също като него — наблизо в един страничен пасаж. Жените вече ги приготвяха за Хуануи.
— И Стилгар те призова?
— Точно така, господарке. Стилгар нареди да ме извикат. Прати Модибо, Прегърбения, който е негов помощник в сийча. Модибо не ми каза нищо. Само рече, че Стилгар иска да ме види.
— И ти намери тялото на съпруга ми да лежи на пода, така ли?
Той срещна с отскачащ поглед очите й, преди отново да се вторачи в земята и да кимне утвърдително:
— Тъй вярно, господарке. И Джавид — мъртъв, недалеч от него. Стилгар ми каза… каза ми, че свещеният ви съпруг бил убил Джавид.