— А моят съпруг — намушкан от Стилгар?…
— Сам ми го каза, господарке. Заяви, че го е направил със собствените си ръце. Рече, че свещеният ви съпруг го довел до върховен гняв.
— Значи, гняв — повтори Алая. — А как точно е станало?
— Не ми обясни. Както и никой от останалите. Попитах, но отговор нямаше.
— И те върнаха при мен с новината?
— Тъй вярно, господарке.
— Нищо ли не можа да направиш?
Агарвес облиза устни и отговори:
— Стилгар дава заповедите, уважаема госпожо. Сийчът е негов.
— Разбирам. А ти винаги си се подчинявал на Стилгар.
— Винаги, господарке, но сега само до мига, в който ме освободи.
— Когато те отпрати обратно при мен, това ли искаше да кажеш?
— Господарке, вече се подчинявам само на вас.
— Наистина ли? Кажи ми, Буер, ако ти наредя да убиеш Стилгар, стария ти наиб, ще го сториш ли?
Той срещна погледа й с нарастваща твърдост.
— Ако вие го заповядате, милостива госпожо.
— Заповядвам ти го. Имаш ли представа накъде е тръгнал?
— В пустинята. Само това знам, господарке.
— Колко души е взел със себе си?
— Навярно половината от здравите.
— Заедно с Ганима и Ирулан!
— Тъй вярно! Останалите са с жените си, децата и покъщнината. Стилгар даде всекиму възможност да избира: да тръгне с него или да бъде освободен от поетото задължение. Мнозина предпочетоха да бъдат освободени. Те ще си изберат нов наиб.
— Аз ще избера техния нов наиб. И това ще си ти, Буер Агарвес, в деня, когато ми донесеш главата на Стилгар.
Свободният можеше да приеме избора с битка. Такъв бе обичаят. Той каза:
— Както заповядате, господарке. Но какво подкрепление ще…
— Обърни се към Зиа. Не мога да отделя много топтери за претърсването. Нужни са навсякъде. Но ще разполагаш с достатъчно бойци. Стилгар опозори честта си. Мнозина с радост ще те последват.
— Веднага се заемам.
— Чакай!
Огледа го за миг, преценявайки кого би могла да прати с поръчение да бди над този уязвим инфантилко. Налагаше се да бъде следен отблизо, преди да докаже качествата си. Зиа не можеше да не знае някой, подходящ за целта.
— Господарке, нали не съм уволнен?
— Не си. Трябва насаме и подробно да се запозная с плановете ти да пипнеш Стилгар. — Тя постави ръка върху лицето си. — Няма да жалея, докато не изпълниш точно моето отмъщение. След малко ще се успокоя… навярно. Свали ръката си. — Една от прислужниците ми ще те отпрати.
Направи почти незабележим знак на новата си камериерка Шалус:
— Нека го изкъпят и парфюмират, преди да го доведеш отново. Мирише на червей.
— Слушам, господарке.
Алая се обърна, придаде си изражение на печал, каквато не изпитваше, и забърза към покоите си. Влязла в спалнята, тя затръшна вратата, изруга и тропна с крак. Проклет да е Дънкан! Защо? Защо? Защо? Долавяше умишлената провокация от страна на Айдахо. Бе убил Джавид и предизвикал извънмерно Стилгар. Значи той е знаел за Джавид. Всичко случило се трябваше да се приеме като последното ментатско послание на Дънкан Айдахо.
Отново ядно затропа с крак по пода, беснеейки посред спалнята. Проклет да е! Проклет да е! Проклет да е!
Стилгар бе преминал към бунтовниците заедно с Ганима. Както и Ирулан.
Всички да са проклети!
Стъпалото й, блъскащо пода, се удари в нещо метално. Болката я накара да извика и тя се наведе, за да вдигне катарамата, наранила крака й. Едва не замръзна, докато я гледаше в ръката си. Беше старата тока — оригинал от Каладън — изработена от сребро и платина, с която дук Лито Атреидски бе наградил собственоръчно своя учител и ненадминат майстор на меча, наричан Дънкан Айдахо. Бе виждала Дънкан с нея не един и два пъти. И да я подхвърли точно тук!
Пръстите на Алая конвулсивно стиснаха токата. Айдахо я беше оставил, когато… Когато…
На очите й се появиха сълзи, преодолели строгата подготовка на свободните. Устата й увисна в гримаса, а тя отново почувства в себе си отгласа на старата битка, започнала в черепа й и продължила сега до върховете на пръстите. Усети как се е превърнала в двама души. Единият от тях гледаше с почуда и удивление гърчовете на плътта. Другият търсеше пощада от силната болка, разпъваща гръдния кош. Сълзите вече се лееха обилно от очите й, а учуденият в нея раздразнено питаше: „Кой плаче? Кой е този, който плаче? Сега пък кой плаче?“
Но нищо не можеше да спре сълзите и тя почувства болката в цялата й острота — обгаряща гърдите й, движеща се из тялото, докато най-сетне я запокити в леглото. А някой все още питаше, без да спре да се учудва: „Кой плаче? Кой е този…“
„С тези си деяния Лито II се самоотстрани от последователността на еволюционния ход. Той го стори съзнателно, отрязвайки: «За да бъда сам господар на себе си, трябва да ме няма.» Двамата близнаци прозираха отвъд нуждата от паметта като измервателен процес, т.е. средство за определяне на разстоянието, на което те се бяха отдалечили от началата си като хора. Но беше предоставено на Лито сам да извърши дръзкото дело, давайки да се разбере, че истинският творчески акт е независим от своя създател. Той отказа да се включи в еволюционната последователност и постанови: «Това също ме отвежда все по-далече от човешкия род.» Според него изводът от всичко се заключаваше в следното — в живота не трябва да има действително затворени системи.“