Птиците добре преживяваха сред насекомите, които гъмжаха около мокрия пясък при разрушения канат. Имаше всякакви — папагали, свраки, сойки. Тук е бил джедида — последният от новите градове, издигнат върху фундамента на изнесен на повърхността базалтов пояс. Ганима, използвайки утринните часове за оглед на местността отвъд засадените участъци на вече изоставения сийч, долови някакво раздвижване и видя опъстрен с ивици гекон. По-рано същото място се обитаваше от голям отровен гущер-кълвач, който гнездеше в една от кирпичените стени на джедида.
Тя се опита да си представи видяното като сийч, но в действителност то представляваше множество стени, съградени от кирпич и опасани с растителен пояс за задържане на пясъчните дюни. Намираше се в Танзеруфт на шестстотин километра южно от хребета Сихая. Лишен от поддръжката на грижливи човешки ръце, сийчът постепенно се връщаше обратно в пустинята: пясъчните ветрове огризваха стените, растителността умираше, а под изгарящото слънце земеделските участъци бяха осеяни с пукнатини.
Все още отвъд разрушения канат пясъкът беше влажен, което говореше, че тумбестата грамада на ветрокапана продължава да функционира.
През месеците, последвали напускането на Табър, бегълците бяха огледали известен брой подобни места, които Пустинният демон бе направил необитаеми. Ганима не вярваше на приказки за този зъл дух, въпреки че видимите поражения на каната изглеждаха като неопровержимо доказателство.
От време на време получаваха сведения от поселищата на север, най-вече при срещи с разбунтували се търсачи на подправка. Няколко топтера — не повече от шест по наличните данни — извършваха разузнавателни полети, търсейки Стилгар, но Аракис бе достатъчно голяма, а и пустинята беше приятелски настроена към бегълците. Съобщаваше се и за войскова част с претърсващи и разрушителни функции, натоварена със задачата да локализира отряда на Стилгар, но тази част под командването на бившия табрит Буер Агарвес имаше и други задължения, поради което рядко се връщаше в Аракийн.
Бунтовниците твърдяха, че сраженията между техните бойци и войските на Алая не са нито чести, нито интензивни. Откъслечните опустошения на Пустинния демон превръщаха действията на елитните гвардейски части в особено важен въпрос за Алая и наибите. Дори контрабандистите се оказаха засегнати, но за тях се говореше, че преравят пустинята в търсене на Стилгар, тъй като искат да пипнат наградата за главата му.
Той бе довел отряда си в джедида на свечеряване предния ден следвайки безпогрешния усет на своя нос на стар свободен, подушил вода. Беше обещал, че скоро ще поемат към палмовите насаждения в южна посока, но отказа да назове датата. Въпреки обявената награда за главата му, която някога бе участвала в купуването на цяла планета, Стилгар имаше вид на най-щастлив и безгрижен сред всички останали с него хора.
„Това място е добро за нас — бе казал той, посочвайки действащия ветрокапан. — Приятелите ни са оставили малко водица.“ Отрядът му беше намалял и сега броеше само шейсет души. Възрастните, болните и съвсем младите бяха разпръснати в семействата на доверени хора из поселищата около засадените с индийска палма участъци. Останаха само най-здравите и боеспособните, а имаше и много приятели както на север, така и на юг. Ганима се питаше защо Стилгар все отказва да разговаря за случилото се с планетата. Не го ли виждаше? С разрушаването на канатите започна завръщане на свободните към северните и южните граници на техните някогашни участъци. Дори само това придвижване в обратна посока бе достатъчно силен сигнал и предупреждение за процесите, протичащи в Империята. Едно състояние на нещата се превръщаше в огледало на друго.
Ганима пъхна ръка под яката на влагосъхраняващия си костюм и я разхлаби. Въпреки тревогите и неприятностите, усещането й за свобода тук бе превъзходно. Събраните в нея животи вече не я измъчваха, макар понякога да долавяше в съзнанието си примеси от тяхната памет. Беше разбрала как е изглеждала пустинята в миналото, до началото на екологичното преобразувание. Преди всичко, било е по-сухо. А сега този ветрокапан, макар и неремонтиран, все още действаше, защото през него минаваше влажен въздух.