Дълбока въздишка разтърси Ганима.
О, Лито — помисли тя, — почти съм доволна, че не си жив, та да видиш какво става сега. Бих се присъединила към теб, но един нож все още не е накървавен. Той е за Алая и Фарад’н. За Фарад’н и Алая. Старият барон е злият й демон, а това не бива да се допуска.
Хара излезе от джедида, приближавайки се към Ганима с отмерена стъпка. Спря пред нея и попита:
— Какво правиш тук сама?
— Хара, странно място е това. По-добре да си тръгваме.
— Стилгар има среща с някого.
— Така ли? Не ми го е казвал.
— Защо пък трябва да ти казва всичко? Маку? — Хара плесна с ръката си меха с вода, който издуваше отпред роклята на Ганима. — Достатъчно ли си пораснала, за да си бременна?
— Забременявала съм толкова пъти, че не могат да се преброят — сряза я Ганима. — Не си позволявай с мен онези игрички на възрастен и дете!
Жената отстъпи крачка назад от злъчта в гласа й.
— Вие сте банда глупци — продължи Ганима, обхващайки с махването на ръката си джедида и работата на Стилгар и хората му. — Въобще не трябваше да тръгвам с вас.
— Щеше вече да си мъртва, ако не беше го сторила.
— Възможно е. Но вие не виждате и това, което става пред очите ви! Кого чака Стилгар?
— Буер Агарвес.
Ганима я погледна настойчиво.
— Доведоха го тайно приятели от сийча при Червената бездна — поясни Хара.
— Някое специалитетче на Алая, така ли?
— Доведоха го със завързани очи.
— Стилгар вярва ли?
— Буер помоли за преговори. Прие всички наши условия.
— Защо не са ми казали нищо?
— Стилгар знаеше, че ще се противопоставиш.
— Да застана срещу… Та това е лудост!
Хара се намръщи и напомни:
— Не забравяй, че този Буер е…
— Роднина! — прекъсна а Ганима. — Внук на братовчед на Стилгар. Знам го. И Фарад’н, чиято кръв ще пролея някой ден, е също толкова близък мой роднина. Мислиш ли, че това ще спре ножа ми?
— Погрижихме се за дистранс. След него няма никой.
— Хара, нищо хубаво няма да излезе от това — тихо каза Ганима. — Трябва веднага да тръгваме.
— Да не си видяла поличба? Мъртвият червей, който срещнахме! Това не беше ли…
— Това си го наблъскай в корема и го раждай другаде! — ядно изруга момичето. — Не ми харесва нито срещата, нито мястото. Не е ли достатъчно?
— Ще кажа на Стилгар какво…
— Сама ще му кажа!
Ганима мина с широка крачка покрай Хара, която направи знака с рогата на червея зад гърба й, за да прогони злото.
Наибът само се изсмя на страховете на Ганима и й нареди да търси пясъчни твари, сякаш беше едно от децата на свободните. Тя прибяга до някаква изоставена къща в джедида и приклекна в най-далечния й ъгъл, докато успокои гнева си. Емоционалният пристъп отмина бързо; усети как се размърдаха събраните в нея личности и си спомни думите на една от тях: „Ако съумеем да задържим нещата по местата им, те ще тръгнат, както сме предвидили.“
Каква странна мисъл.
Но не можа да се сети кой бе казал тия думи.
„Муад’Диб беше лишен от наследство и говореше от името на обезнаследените от всички времена. Протестираше срещу крещящата несправедливост, принуждаваща индивида да охладнее към онова, в което е бил приучван да вярва, както и към всичко, което той е смятал, че му принадлежи по право.“
Гърни Халик бе седнал на хълма Шулок върху килимче от нишки на подправката с балисета до себе си. Затвореното под него пространство гъмжеше от работници, засаждащи различни култури. Пясъчната рампа, от която отхвърлените бяха подмамвали червеи посредством поднос с подправка, вече бе препречена от нов канат, а растенията се спускаха по наклона, за да я удържат.
Беше почти време за обяд; Халик бе дошъл на хълма преди повече от час, търсейки място за размисъл, необезпокояван от никого. Хората под него се трудеха, но той виждаше единствено работата, извършена от мелинджа. Според личната преценка на Лито не след дълго производството на подправка щеше да намалее, за да се стабилизира на една десета част от рекордния добив във времето на династията на харконите. При всяко ново вписване запасите в цялата Империя се удвояваха в стойностно изражение. Говореше се например, че за триста двайсет и един литра семейство Метули е закупило половината планета Новебрунс.