Лито долови говор зад себе си, последван от звънлив детски гласец:
— Ето го. Обърна се.
Проповедникът току-що бе излязъл от палмовите насаждения, воден от дете.
Защо продължавам да мисля за него като за Проповедника? — учуди се Лито.
Отговорът се появи на чистия екран на мисълта му: Защото вече не е нито Муад’Диб, нито Пол Атреидски. Пустинята беше сътворила от него това, което бе сега. Пустинята и гаднярите от Джакуруту с техните свръхдози мелиндж и вечните си измени. Проповедникът беше остарял преждевременно, но не въпреки подправката, а поради нея.
— Казаха ми, че си искал да ме видиш — заговори той след като детето-водач спря.
Лито го погледна. Беше високо почти колкото него — в очите му страхопочитанието бе смекчено от жадно любопитство. Младите очи хвърляха мрачни отблясъци над маската на влагосъхраняващия костюм с детски размер.
Лито махна с ръка:
— Остави ни.
За миг непокорството изопна плещите на детето, но почти веднага отстъпи под натиска на страхопочитанието и вроденото уважение на свободните към нуждата от усамотяване. Малчуганът се отдалечи.
— Знаеш ли, че Фарад’н е на Аракис? — попита Лито.
— Гърни ми каза, когато снощи долетяхме заедно.
Колко отмерено студени са думите му — помисли Проповедникът. — Прилича на мен, какъвто бях някога.
— Чака ме труден избор — каза Лито.
— Мислех, че вече си избрал всичко.
— Тате, познавам този капан.
Слепецът се окашля, за да прочисти гърлото си. Почувстваното напрежение бе достатъчно доказателство за близостта им до всеразтърсващата кризисна точка. Сега Лито нямаше да се задоволи с обичайната чиста визия, а щеше да прибегне до нейното насочване.
— Имаш ли нужда от помощта ми? — запита Проповедникът.
— Да. Връщам се в Аракийн и искам да бъда твой водач.
— Каква е целта ти?
— Ще изречеш ли още една проповед в Аракийн?
— Може би. Има неща, които не съм им казал.
— Тате, няма да се връщаш в пустинята.
— Ако дойда с теб ли?
— Да.
— Ще направя това, което поискаш.
— Преценил ли си всичко? Щом Фарад’н е там, майка ти ще бъде с него.
— Без съмнение.
Проповедникът отново се окашля. Това издаваше нервност, която Муад’Диб никога не би си позволил. Плътта му дълго време бе държана извън някогашния режим на самодисциплина, а Джакуруту твърде често бе заливал разума му с ярост. Ето защо сега той помисли, че не е особено мъдро да се завърне в Аракийн.
— Не си длъжен да идваш с мен — каза Лито. — Но сестра ми е там и аз трябва да отида. Можеш да вървиш и с Гърни.
— А ти ще отидеш сам в Аракийн, така ли?
— Да. Трябва да се срещна с Фарад’н.
— Тогава идвам с теб — въздъхна Проповедникът.
Лито долови в маниера му отсянка от някогашната ярост, съпътстваща протичането на визията, и се запита: Дали не е играл играта на прорицанието? Не. Той никога нямаше да се осмели, защото добре познаваше капана на частичното обвързване. Всяка негова дума бе потвърждение, че е прехвърлил прорицателските визии на сина си, разбирайки, че всичко на този свят се очаква и е предопределено.
Сега мисълта за някогашните полюси го измъчваше, караше го да прелита от един парадокс към друг.
— Тръгваме след няколко минути — рече Лито. — Ще кажеш ли на Гърни?
— А той няма ли да дойде с нас?
— Искам Гърни да оцелее.
Проповедникът сякаш отмахна преградата към витаещите напрежения. Бяха се струпали във въздуха около него, в почвата под нозете му като нещо подвижно и фокусирало същността си в подобие на дете, но и не-дете, което бе неговият син. Притъпеният, ала осезателно присъстващ писък на някогашните му визии бе застинал в очакване в самото му гърло.
Тази проклета святост!
Неприятният пясъчен привкус на страховете му не можеше да бъде избегнат. Знаеше какво го очаква в Аракийн. Щяха отново да започнат играта с ужасяващи и смъртоносни сили, които никога нямаше да доведат до помирение.
„Символът на неповторимия потенциал на човека е детето, отказващо да тегли колата заедно с баща си: «Не искам да бъда като моя баща. Не бива да изпълнявам неговите нареждания и дори не трябва да вярвам във всичко, в което той е вярвал. Силата ми на човешко същество ми дава правото да избирам сам в какво да вярвам и на какво не, както и какъв да бъда и какъв не.»“
Жени-поклоннички танцуваха под звуците на барабан и флейта на площада пред Храма с непокрити глави, гривни на вратовете си и издайнически тънки дрехи. Дългите им черни коси се мятаха встрани, а сетне се разпиляваха по лицата при поредното завъртане.