Тя не за първи път се смайваше от почти необяснимата искреност на принца от Корино. Дали причината беше у Джесика, или просто си бе такъв по рождение?
— За какво да ме подготвиш? — продължи с въпросите той.
— Лито вече не е човек. Вчера ти попита кога ще си свали живата кожа. Никога. Тя е станала част от него, а и той е част от нея. Според Лито трябва да изминат около четири хиляди години, преди да метаморфозира напълно, за да загине.
Фарад’н направи опит да преглътне, но гърлото му беше съвсем сухо.
— Разбра ли защо бяга? — запита на свой ред Ганима.
— Но ако ще трябва да живее толкова дълго и да бъде…
— Причината е в богатата му памет като човешко същество. Братовчеде, помисли за всички онези животи. Не, не. Просто не можеш да си го представиш, тъй като не си го изживял. Докато аз го знам. Въображението ми може да обхване неговата болка. Той страда повече от нас. Баща ни отиде в пустинята, опитвайки се да избегне това. Алая бе обладана и стана изчадие, тъй като се боеше от същото. Баба ни има само началната мъглява представа за подобно състояние, но е принудена да си служи с всички бин-джезъритски хитрини, за да се справя с него, което всъщност е границата на постижимото за света майка. Докато Лито! Той е единственият, тъй като никога няма да остави свое копие.
Думите й поразиха Фарад’н. Какво ли е да си император в продължение на четири хиляди години?
— Джесика вече знае — продължи Ганима, поглеждайки към баба си. — Снощи й каза. Сам се нарече първият дългосрочен капацитет по планиране в човешката история.
— Какво представлява неговият… план?
— Златната Пътека. По-късно ще ти го обясни.
— Определил ли е и за мен роля в него?
— Да, на моя половинка. Лито поема контрол върху размножителната програма на Сестринството. Сигурна съм, че баба ми ти е споменавала за мечтата на „Бин Джезърит“ да създаде мъжки еквивалент на света майка с неподозирани възможности. Той е…
— Искаш да кажеш, че ние просто…
— Не просто — тя хвана ръката му и я стисна топло, също като на близък човек. — Приготвил е много отговорни задачи и за двамата. Във времето, когато не се любим и не правим деца, разбира се.
— Да, но ти още си много малка — рече Фарад’н, освобождавайки ръката си. — Никога не се осмелявай да повториш тази глупост — процепи Ганима и в гласа й наистина имаше ледени нотки.
Джесика приближи до тях с Тйеканик.
— Тйек ми каза, че схватката е излязла извън планетата. Централният храм на Биарек е обсаден.
На Фарад’н му се стори, че съобщението бе направено със странно спокоен тон. През нощта май ще се наложи да прегледа комюникетата с Тйеканик. Из цялата Империя се разпростираше дивият огън на бунта. Разбира се, щяха да го овладеят, но редът, чието предстоящо възстановяване щеше да падне върху Лито, в момента представляваше тъжна картина.
— Ето го и Стилгар — каза Ганима. — Чакаха него.
После отново хвана Фарад’н за ръката.
Старият наиб на свободните бе влязъл през отсрещната врата, ескортиран от двама бивши командоси от смъртоносния корпус — някогашни негови спътници от дните в пустинята. И тримата бяха облечени в официални черни роби с бели ширити и носеха на главите си жълти траурни ленти. Приближиха със стегната стъпка, а Стилгар неотменно фиксираше Джесика. Спря пред нея и се поклони внимателно.
— Знам, че още съжаляваш за смъртта на Дънкан Айдахо — рече тя, но предпазливото поведение на стария й приятел никак не й се понрави.
— Както кажеш, света майко.
Значи така ще бъде! — помисли Джесика. — Строго официално и в съответствие с нравствения кодекс на свободните, според който кръвта се заличава трудно.
Тя продължи:
— Ние смятаме, че си изиграл ролята, избрана за теб от Дънкан. Той не е първият, дал живота си за атреидите. Защо го правят, а, Стил? Ти също неведнъж си бил готов да го сториш. Защо? Дали поради факта, че знаеш колко много дават атреидите в замяна?
— Доволен съм, че не търсиш оправдание за разплата — кимна той. — Но има въпроси, които трябва да обсъдя с внука ти. И те могат завинаги да ни разделят.
— Искаш да кажеш, че Табър няма да му отдаде дължимата почит, така ли? — попита Ганима.
— Искам да кажа, че запазвам правото си на мнение и преценка. — Стилгар погледна студено към нея, а после изръмжа: — Не ми харесва на какво са заприличали свободните. Ще се върнем към старите порядки. Дори без тебе, ако се наложи.
— Само временно, предполагам — вметна Ганима. — Стил, пустинята умира. Какво ще правите, когато вече не ще има нито червеи, нито пустиня?
— Не го вярвам!
— След стотина години — продължи момичето — червеите ще бъдат по-малко от петдесет, при това болни и събрани в грижливо поддържан резерват. Подправката ще бъде предназначена единствено за Сдружението, а цената… — Тя поклати глава. — Видях изчисленията на Лито. Той обиколи цялата планета и добре знае какво става.