— Това ли е поредната уловка, за да държите свободните като васали?
— Бил ли си някога мой васал? — отвърна с въпрос Ганима.
Стилгар се намръщи. Каквото и да кажеше, двамата близнаци винаги намираха някаква грешка в него!
— Снощи ми разправи за Златната Пътека — почти с неприязън продължи той. — Не ми харесва!
— Странно — рече Ганима, поглеждайки към баба си. — По-голямата част от Империята ще приеме плана с радост.
— Разруха за всинца ни — промърмори Стилгар.
— Но всеки бленува за Златния Век — възрази Ганима. — Бабо, не е ли така?
— Да, всеки — съгласи се Джесика.
— Всички очакват с нетърпение империята на фараоните, която ще им даде Лито — продължи да настоява на своето Ганима. — Жадуват за мир с богатството на обилни жътви, оживена търговия и равенство за хората с изключение на Златния Повелител.
— Но това ще е смъртта на свободните! — възпротиви се отново наибът.
— Как можа да го кажеш! Няма ли да са ни нужни войници и храбри мъже за отстраняване на случайно възникнали недоволства? Стил, ти и достойните мъже на Тйек ще трябва да полагате непрестанни усилия в тази област.
Свободният погледна сардукарския офицер и някаква странна искра на разбирателство прескочи между тях.
— А Лито ще следи отблизо подправката — припомни на всички Джесика.
— Ще осигури тотален контрол — добави Ганима.
Фарад’н, заслушал се в разговора с оръжието на новото си усещане, получено от светата майка, долови нотката на нещо, предварително подготвено и отрепетирано от Ганима и баба й.
— Мирът ще продължава и продължава — каза момичето. — Споменът за войната напълно ще изчезне. А Лито ще води човечеството през тази градина най-малко четири хиляди години.
Тйеканик погледна въпросително към господаря си и се окашля.
— Кажи, Тйек — рече Фарад’н.
— Ще говоря насаме с теб, принце.
Фарад’н се усмихна, зърнал вече въпроса във войнишкия ум на Тйеканик, като знаеше, че най-малко още двама от присъстващите бяха наясно с този въпрос.
— Няма да търгувам със сардукарите — каза той.
— Не се и налага — рече Ганима.
— Това дете ли ще слушате? — попита Тйеканик.
Беше бесен. Старият наиб разбираше проблемите, защото имаше необходимата подготовка, но никой от останалите не можеше да знае абсолютно нищо за създалата се ситуация!
Ганима мрачно се усмихна и предложи:
— Фарад’н, осветли го по въпроса.
Принцът въздъхна. Беше лесно да забрави чудатостите на това дете, което всъщност не е дете. Освен това можеше да си представи семейство с нея, но само със скрити резерви по отношение на всяка интимност. Перспективата не бе от най-приятните, ала той започваше да разбира нейната неизбежност. Абсолютен контрол на запасите от топящата се подправка! Без нея всичко в цялата вселена щеше да спре.
— По-късно, Тйек — каза Фарад’н.
— Но…
— по-късно, казах! — послужи си той с Гласа и видя, че човекът насреща примига и млъкна.
На устните на Джесика се появи лека усмивка.
— Говори за мир и смърт едновременно — отново измърмори Стилгар. — Ама че Златен Век!
— Лито ще преведе хората през култа към смъртта в чистия въздух на обилния живот! — каза Ганима. — Стил, той говори за смърт, защото така трябва. Това е напрежението, което кара живите да разбират, че са живи. Когато Империята падне… О, да, тя ще се срути. Може да мислиш, че Крализец е дошъл, но трябва да мине още време. И когато наистина дойде часът, хората вече ще са възстановили спомена за това, какво значи да бъдеш жив. И този спомен ще живее до последния останал човек. Стил, предстои ни да минем още веднъж през пещта на тежкото изпитание. Но ще излезем от нея. Винаги сме възкръсвали отново от собствената си пепел. Винаги.
Фарад’н, заслушан в думите й, най-сетне разбра какво бе искала да му каже Ганима с вестта за бягащия Лито. Той не ще бъде човешко същество.
А Стилгар изглежда все още не беше убеден.
— И няма да има червеи — мърмореше той.
— Не, червеите ще се върнат — успокои го Ганима. — След по-малко от двеста години всички ще измрат, но после ще се върнат отново.
— Как… — сам прекъсна въпроса си наибът.
Фарад’н почувства, че мисълта му се носи по вълните на откровението. Знаеше какво ще каже Ганима още преди тя да заговори.
— Сдружението едва ще изкрета през годините на оскъдица, и то единствено благодарение на собствените си запаси, както естествено и на нашите — рече Ганима. — Но след Крализец обилието ще се върне. Заедно с червеите, ала само след като брат ми отиде при тях в пясъците.