— Писарю, записа ли всичко?
— Да, господарю.
— Баба ми разправяше, че под нейното ръководство добре си усвоил похватите за усилване на паметта. Това е хубаво. Никак не обичам драсканиците.
— Както наредиш, господарю.
— Ела тук — каза Лито.
Фарад’н веднага се приближи, благодарен повече от всякога за обучението под грижливата ръка на лейди Джесика. Когато най-после бе възприет фактът, че Лито никога вече няма да бъде само човешко същество, че е престанал и да мисли като другите хора, неговата Златна Пътека започна да се откроява с постоянно нарастваща заплашителност.
Той вдигна поглед към Фарад’н. Стражите се бяха отдръпнали на прилично разстояние. Само съветниците от Постоянното Присъствие останаха в Голямата зала раболепно скупчени на групички, далеч под първото стъпало. Ганима се бе приближила и едната й ръка почиваше на облегалото на трона.
— Все още не си склонил да ми отстъпиш сардукарите си — каза Лито. — Но ще го сториш.
— Задължен съм ти за много неща, ала не искай това от мен — отвърна Фарад’н.
— Да не мислиш, че няма да се сработят с моите свободни?
— Не по-лошо от двамата нови приятели — Стилгар и Тйеканик.
— Все още ли отказваш?
— Чакам да чуя предложението ти.
— Тогава ще трябва да го направя, знаейки, че никога няма да го повториш гласно. Само се моля баба ми да е свършила добре работата си и ти да си достатъчно подготвен, за да ме разбереш.
— Какво трябва да науча?
— Във всяка цивилизация мистиката винаги взема връх — започна Лито. — Тя сама създава себе си като бариера, препятстваща промените, така че бъдещите поколения се оказват неподготвени за коварството на вселената. Всички действат еднакво при съграждането на тия препятствия — религиозната мистика и тази на героя-вожд, загадката на месията или на науката и технологиите, а така също и тайнствата на самата природа. Живеем в империя, оформена от такава мистика, и сега тази империя се разпада на части, тъй като хората не могат да направят сравнението и да установят разликата между действително загадъчното и своя собствен свят. Схващаш ли, че мистиката е като обсебване от зъл демон — тя постепенно взема връх над съзнанието, превръщайки се в абсолют за наблюдателя.
— В думите ти долавям мъдростта на твоята баба — отбеляза Фарад’н.
— Много добре, братовчеде. Тя ме попита дали не съм се превърнал и аз в изчадие — жертва на абоминацията. Отговорът ми беше отрицателен. И стана моята първа коварна постъпка. Разбираш ли, че Ганима го избегна, но не и аз? Бях принуден да поддържам с мъка равновесието на събраните в мен животи под натиска на прекомерно големи дози мелиндж. Трябваше да потърся активната помощ на тези разбудени съдби. И така, избегнах подкрепата на най-зложелателните и избрах баща си за доминиращ помощник в жестоката борба за овладяване на вътрешното съзнание. В действителност аз не съм нито баща си, нито този помощник. Освен това не съм и Лито Втори.
— Обясни ми по-подробно.
— Великолепна е прямотата ти! — възкликна Лито и продължи: — Представлявам общност, в която преобладаващо влияние има живяла някога личност с неподражаема мощ. Тя станала родоначалник на династия, оцеляла три хиляди наши стандартни години. Именувал се Харум. Започнатата от него линия продължавала, за да стигне до вродените слабости и суеверието на един от неговите наследници, но поданиците му живеели в блясък и величие с непроменяем ритъм. Те несъзнателно се премествали напред във времето със смяната на сезоните. Създаваните и отглеждани от тях поколения имали кратък живот, били суеверни и с лекота можело да бъдат манипулирани от обожествен цар. Като цяло обаче си оставали могъщ народ. Оцеляването на собствения им вид се превърнало в навик.
— Не ми харесва звукът на тези думи — каза Фарад’н.
— Както и на мен, повярвай ми — кимна Лито. — Но такава ще бъде вселената, която ще създам.
— А защо?
— Заради урока, който научих на Дюн. Ние превърнахме смъртта в постоянно доминиращ фантом в живота на тукашните хора. С присъствието си мъртвите промениха живите. Хората в такова общество буквално потъват в коремите си. Но щом удари часът на неизбежната противоположност, когато те се разбудят и изправят на краката си, виждаш, че всъщност са красиви и силни.
— Не приемам такъв отговор на своя въпрос — възпротиви се Фарад’н.
— Братовчеде, ти не ми вярваш.
— Също като баба ти.
— Има защо — съгласи се Лито. — Но макар и неохотно, тя приема урока, защото е длъжна да го направи. В края на краищата бин-джезъритките са прагматични. Знаеш, че споделям становището им за нашия свят. Ти също носиш отличителните белези на вселената ни. Запазил си придобитите си навици да управляваш, изготвяйки каталог на всеки от обкръжението си с оглед на неговата стойност и възможна заплаха.