Той опипа кристалния нож(*) на кръста си, с мисъл за отминалото време, което символизираше; припомни си, че много пъти бе изпитвал симпатии към размирниците, чиито безплодни бунтове бяха смазвани по негова лична заповед. Объркване и смут заляха съзнанието му; може би искаше да узнае как да заличи всичко това, връщайки се към онези съвсем прости неща, представител на които бе ножът. Но вселената не можеше да се завърти обратно. Върху сивата пустош на небитието бе проектиран образът на огромен двигател. Ако неговият нож стане причина за смъртта на близнаците, звукът щеше просто да отекне в тази пустош, втъквайки ехото на нови криволици в човешката история, което пък щеше да доведе до нови приливи на хаоса, а те неминуемо биха подтикнали човечеството към непознати форми на реда и безредието.
Стилгар въздъхна, долавяйки движенията около себе си. Да, тези служители бяха свидетелства за порядъка, създаден плътно около близнаците на Муад’Диб. Те преминаваха от един етап към друг, за да изпълнят всичко в съответствие с възникващите потребности. Най-добре е ревностно да им подражавам — каза на себе си. — най-добре е да действам според обстоятелствата, след като те възникнат.
Въпреки всичко, аз съм слуга — продължи хода на мислите си той. — Моят господар е Милостивият Бог, Състрадателният. — И внезапно си спомни: Наистина, Ние сложихме окови на вратовете им до брадата, така че главите им да са изправени; Ние поставихме пред тях преграда и зад тях преграда; Ние затулихме очите им, за да не виждат.
Така проповядваше вярата на древните свободни. Стилгар кимна сам на себе си.
Да виждаш, да прозираш в идващия миг, както Муад’Диб бе успял да стори със своите страховити проникновения в бъдещето, бе способност да прибавяш противодействаща сила в делата на хората. Създаваха се нови възможности за вземане на решения. Да паднат оковите — да, това би могло да послужи като добро указание за някакъв каприз на Бога. За сложна плетеница отвъд обхвата на обикновените хора.
Стилгар свали ръката си от ножа. Пръстите му още пареха от допира. Но острието, което някога бе просветвало в широко разтворената паст на пясъчен червей(*) остана в калъфката си. Той разбираше, че сега не би могъл да го измъкне, за да убие близнаците. Решението бе вече взето. По-добре да запази тая стара добродетел, която все още ценеше високо — лоялността. За предпочитане бяха плетениците, които човек смята, че познава донякъде, пред онези, които поставят преграда пред разума. По-добре е да си в настоящето, отколкото в бъдещето на един сън. Горчивият вкус в устата му напомни колко празни и отвратителни могат да бъдат някои съновидения.
Не! Отсега нататък без тях!
ВЪПРОС: „Видя ли Проповедника?“
ОТГОВОР: „Видях пясъчен червей.“
ВЪПРОС: „Какво прави този пясъчен червей?“
ОТГОВОР: „Дава ни въздуха, който дишаме.“
ВЪПРОС: „Тогава защо съсипваме земята му?“
ОТГОВОР: „Защото Шай-хулуд(*) (обожественият червей) така нарежда.“
Съгласно обичая на свободните, близнаците Атреидски станаха един час преди зазоряване. Те се прозяха и протегнаха със загадъчна едновременност в своите спални, разположени една до друга, след като почувстваха раздвижването на хората около тях. Дочуха прислужниците в преддверието, които приготвяха закуската от обикновена овесена каша с фурми и ядки, смесени с течност от слабо ферментирала подправка. В преддверието имаше светоглобуси(*), меката жълта светлина на които минаваше през отворените сводести проходи на спалните. Близнаците се облякоха бързо на меката светлина, като всеки чуваше съседа си. Бяха дали вече съгласие и сега надянаха влагосъхраняващите костюми(*), предпазващи тялото от убийствените ветрове на пустинята.
Малко по-късно царската двойка се срещна в преддверието, без да пропусне да отбележи внезапното смълчаване на прислужниците. Лито, както те вече забелязаха, носеше жълтокафява пелерина с черна ивица по края, наметната върху сивата хлъзгава материя на влагосъхраняващия костюм. Сестра му беше с късо зелено наметало. Отпред на вратната извивка наметалата и на двамата имаха закопчалка, оформена като ястреба на атреидите — златно късче с червени скъпоценни камъни за очи.
Щом забеляза премяната им, една от жените на Стилгар на име Хара, каза:
— Виждам, че сте се облекли официално в чест на своята баба.
Лито взе съда със закуската си, преди да погледне тъмното и ощавено от вятъра лице на Хара. Поклати глава и попита:
— А ти откъде знаеш, че не е в наша чест?
Хара посрещна, без да мигне, присмехулния му поглед: