Пясъчните мъглявини изчезнаха с набирането на височина и тя видя ярката слънчева светлина, заливаща променения пейзаж на планетата — обширни пространства от зелена растителност на мястото на преобладавалата някога прегоряла суха почва.
Без да имам поглед върху бъдещето, бих могла да се проваля. Каква незрима сила би ми дала мощта на прозренията на Пол! Но очевидно не ми е съдено да вкуся горчивината на това, което е видяно, преди да се случи.
Разтърси я мъчителен копнеж, когато си пожела някой ден да може да отхвърли от себе си товара на присъдената й власт. О, защо ли не бе като другите — сляпа, с най-безопасната от всички слепота, за да изживее само подобния на хипноза полуживот, в който шокът от раждането хвърля почти всички човешки същества? Уви, не! Била е родена една от атреидите, жертва на голямата като вечността способност на усещане и осъзнаване преди обичайния за това миг, с която я бе заразило пристрастяването на майка й към подправката.
Защо именно днес се връща майка ми? Гърни Халик ще бъде с нея — винаги преданият слуга, наемният унищожител на жестокото и грозното във всичките му форми, прям и верен — музикантът, който с лекота пресъздава едно убийство и със същата непринуденост забавлява останалите със своя деветструнен балисет(*). Някои говореха, че е станал любовник на нейната майка. Това трябваше да се провери, тъй като би могло да се превърне в изключително ценно средство за оказване на натиск.
Желанието да бъде еднаква с останалите вече я бе напуснало. Лито задължително трябва да бъде подмамен към транса с подправката.
Тя си спомни за своя въпрос към момчето какви ще бъдат отношенията му с Гърни Халик. Тогава Лито, доловил скритата уловка, беше казал, че Халик е „прекалено“ предан човек, след което бе добавил: „Той обожаваше… баща ми.“
Беше усетила моментното колебание. Лито почти винаги казваше „мен“, а не „баща ми“. Да, понякога бе трудно да се отдели генетичната памет от чувствената страна на живата плът. И дори Гърни Халик не можеше да помогне на Лито за това отделяне. Почти жестока усмивка се появи върху устните на Алая. Гърни бе предпочел да се върне на Каладън с лейди Джесика след смъртта на Пол. Идването му сега щеше да обърка много неща. Появил се отново на Аракис, той щеше да прибави нови усложнения към вече съществуващите. Бе служил при бащата на Пол, така че съществуваше твърда приемственост: от Лито I към Пол до Лито II. А специалната програма на „Бин Джезърит“, определила друга последователност — от Джесика към Алая до Ганима, — бе създала ново разклонение. Така че Гърни със своя принос в смесването на тъждествата можеше да се окаже доста ценен.
Какво ли би сторил, ако установи, че ние носим от кръвта на харконите — тези, които той мрази безпределно?
Единствено усмивката по устните на Алая подсказваше, че тя следи хода на процесите в своето съзнание. Така или иначе, близнаците бяха деца. Преки потомци с безброй родители, чиято памет бе както тяхна, така и на другите. Сега те навярно стояха на края на площадката в Сийч Табър и наблюдаваха следата, оставена от кораба на тяхната баба, спускащ се в аракийнската низина. Дали тази пламтяща линия, видимо очертана по небето от идващия кораб, би направила по-реално пристигането на Джесика за нейните внуци?
Майка ми несъмнено ще ме попита как върви тяхното обучение — помисли Алая. — Дали смесвам отделните раздели на прана-бинду(*) с подобаващо благоразумие? А моят отговор ще бъде, че те тренират самостоятелно, също като мен. Ще й цитирам думите на нейния внук: „Една от отговорностите на властта е необходимостта да наказва, но… само когато жертвата го поиска.“
На Алая й хрумна, че ако успее да съсредоточи достатъчно бързо вниманието на лейди Джесика върху близнаците, останалите неща можеха да избегнат нейния по-подробен оглед.
Това би могло да се направи. Лито приличаше много на Пол. И защо да е иначе? Той можеше да стане Пол винаги, когато пожелае. Със същата съсипваща възможност разполагаше и Ганима.
Точно така, както и аз бих могла да бъда моята майка или всеки от останалите, споделили своя живот с нас.
Тя отпрати последната мисъл, докато гледаше преминаващия пейзаж на Защитната стена(*), за да се съсредоточи върху друго: Защо майка й е трябвало да изостави приятната сигурност на окъпаната във вода Каладън и да се върне на Аракис — на тази пустинна планета, където нейният дук бе убит, а синът й загина като мъченик? Да, защо именно сега се връща лейди Джесика?
Алая не намери никакъв отговор, който да я задоволи. Можеше да споделя егоцентричното съзнание на друг човек, но когато опитът от преживяното поемаше по свой собствен път, тогава и мотивите ставаха различни. Същността на вземането на решения бе концентрирана в личните действия на отделните индивиди. А за предродените, по-скоро за многократно родените атреиди, това бе върховната действителност — особен вид раждане само по себе си; абсолютно отделяне на вече реално живата, дишаща плът, когато тя напуска утробата, поразила я с многопластово съзнание.