— Ще имат! — отвърна Мак Набс. — Нима сърцата на лордовете от Адмиралтейството ще бъдат по-корави от портландския камък?
Въпреки уверенията на майора леди Елена прекара нощта в мъчителни размисли и не можа да мигне нито за миг.
На другата сутрин Мери Грант и братчето й, станали още призори, се разхождаха в големия двор на замъка, когато се чу шум от кола. Лорд Гленарван се връщаше в Малкъм Касъл и конете препускаха с все сила. Леди Елена, придружена от майора, се яви почти веднага на двора и полетя към мъжа си. Лордът изглеждаше тъжен, разочарован, разгневен. Той прегърна жена си, без да каже дума.
— Но какво има, Едуард? — запита леди Елена.
— Лошо, мила Елена, тия хора нямат сърца — отговори лорд Гленарван.
— Отказаха ли?
— Да, отказаха да изпратят кораб! Споменаха за напразно похарчените милиони по издирването на Франклин! Заявиха, че документът бил неясен, неразбираем. Казаха, че изчезването на тия нещастници било отпреди две години и имало малко изгледи да бъдат намерени! Поддържат, че, пленени от индианци, те сигурно са били отвлечени във вътрешността на страната, че не можело да се претърси цяла Патагония за издирването на трима души — трима шотландци! Че това търсене щяло да бъде напразно и рисковано, че щяло да погуби повече хора, отколкото щяло да спаси! С една дума, изтъкнаха всички съображения на хора, които искат да откажат. Спомниха си за проектите на капитана и нещастният Грант е завинаги загубен!
— Баща ми, бедният ми баща! — извика Мери Грант и падна на колене пред лорд Гленарван.
— Вашият баща, мис?… — запита той, изненадан от коленичилото пред него момиче.
— Да, Едуард, мис Грант и нейният брат — отговори леди Елена, — децата на капитан Грант, които Адмиралтейството осъжда да останат сираци!
— Ах, мис, — каза лорд Гренарван, като вдигна девойката, — ако знаех, че сте тук… — Той млъкна. Тягостно мълчание, нарушавано от ридания, се възцари в двора. Никой не проговори, нито лорд Гленарван, нито леди Елена, нито майорът, нито прислужниците на замъка, които стояха безмълвни край господарите си. Но с държанието си всички тия шотландци протестираха срещу поведението на английското правителство.
След малко майорът се обърна към лорд Гленарван с думите:
— Значи нямате вече никаква надежда?
— Никаква.
— Тогава — провикна се младият Робърт — аз ще отида сам при тия хора и ще видим…
Робърт не довърши заканата си, защото сестра му го спря. Но стиснатият юмрук показваше, че намеренията му не са много миролюбиви.
— Не, Робърт, не! — каза Мери Грант. — Да благодарим на тия великодушни господа за онова, което са направили за нас, да запазим вечна признателност към тях и да си вървим.
— Мери! — извика леди Елена.
— Мис, къде отивате? — каза лорд Гленарван.
— Ще ида да се хвърля в краката на кралицата — отговори девойката — и ще видим дали тя ще остане глуха към молбите на две деца, които я молят за живота на баща си!
Лорд Гленарван поклати глава не защото се съмняваше в добротата на нейно величество, а защото знаеше, че Мери Грант не ще може да стигне до кралицата. Молителите стигат твърде рядко до стъпалата на трона и изглежда, че над вратите на царските палати е написано това, което англичаните изписват върху кормилата на своите кораби:
Passengers are requested not to speak to the man at the wheel.11
Леди Елена разбра мисълта на мъжа си. Тя знаеше, че постъпките на младото момиче щяха да бъдат напразни, и виждаше отчаяния бъдещ живот на тия две деца. Тогава у нея се породи една великодушна и благородна мисъл.
— Мери Грант — извика тя, — почакайте, мое дете, и чуйте какво ще кажа.
Девойката държеше братчето си за ръка и се канеше да си върви. Тя се спря.
Тогава леди Елена, развълнувана, с насълзени очи, но с твърд глас се обърна към мъжа си.
— Едуард — каза му тя, — когато капитан Грант е написал и хвърлил в морето писмото, той е поверил съдбата си в ръцете на провидението. Писмото го намерихме ние. Ясно е, че провидението е пожелало да ни натовари със спасяването на тия нещастници.
— Какво искате да кажете, Елена? — запита лорд Гленарван. Настъпи дълбоко мълчание.
— Искам да кажа — продължи леди Елена, — че можем да се смятаме щастливи, ако започнем нашия съпружески живот с едно добро дело. Вие, драги Едуард, за да ми доставите радост, бяхте замислили едно приятно пътуване. Има ли за човека по-истинско, по-полезно удоволствие от това, да спаси нещастници, които собствената им родина изоставя?
— Елена! — извика лорд Гленарван.
— Да, вие ме разбирате, Едуард! „Дънкан“ е отличен кораб! Той може да плува в южните морета! Може да извърши околосветско пътуване и ако трябва, ще го направи! Да тръгнем, Едуард! Да идем да търсим капитан Грант!