— А нашият млад Робърт?
— О, Робърт ли? — отговори Джон Манглс. — Когато не е при машините, стои на някоя мачта. Този момък не знае какво е морска болест. Ето, виждате ли го?
Капитанът посочи с ръка и погледите на всички се отправиха към предната мачта, гдето видяха Робърт, увиснал на въжетата на четвъртото платно на сто стъпки над палубата. Мери не можа да се сдържи да не трепне.
— O, успокойте се, мис — каза Джон Манглс. — Аз отговарям за него и ви обещавам, че скоро ще представя един необикновен юначага на капитан Грант, защото ние ще намерим този смел капитан!
— Дано небето ви чуе, господин Джон — отвърна девойката.
— Мило дете — поде лорд Гленарван, — във всичко това личи ръката на провидението, което трябва да затвърди нашите надежди. Ние не пътуваме, нас ни водят. Ние не търсим, нас ни насочват. А вижте и тия предани хора, които са се отдали в служба на едно такова дело. Ние не само ще успеем в нашата мисия, но и ще успеем без трудности. Аз обещах на леди Елена едно приятно пътуване и мисля, че ще устоя на думата си.
— Едуард, вие сте най-добрият човек — каза леди Гленарван.
— Съвсем не, но имам най-добрия екипаж на най-добрия кораб. Нима не се възхищавате от нашия „Дънкан“, мис Мери?
— Напротив, милорд — отвърна младото момиче, — възхищавам се, и то като познавачка.
— О, наистина ли?
— Още като дете аз играех на бащините си кораби. Той би направил от мене моряк. Ако потрябва, и сега мога да намаля платно или да направя възел.
— Какво говорите, мис? — извика Джон Манглс.
— Ако е така — поде лорд Гленарван, — в лицето на капитан Джон вие ще спечелите един голям приятел, защото за него няма нищо в света, което може да се сравни с моряшката професия! Дори и за жените той не вижда друга професия! Вярно ли е, Джон?
— Напълно вярно, ваша светлост — отговори младият капитан, — но трябва да призная, че на мис Грант й прилича повече да бъде на палубата, отколкото да пристяга третото платно. Все пак аз съм поласкан от нейните думи.
— Особено когато се възхищава от „Дънкан“ — прибави Гленарван.
— Който напълно го заслужава — отвърна Джон.
— Вие толкова се гордеете с вашата яхта — каза леди Елена, — че ми се дощя да я разгледам от горе до долу и да видя как са настанени под палубата нашите верни моряци.
— Прекрасно! — отговори Джон. — Те са там като у дома си.
— И те наистина са у дома си, драга Елена — отговори лорд Гленарван. — Тази яхта е част от нашата стара Каледония. Тя е парче земя, откъснато от дъмбартънското графство, което плава по специално благоволение, така че изобщо не сме напускали нашата родина! „Дънкан“ е замъкът Малкъм, а океанът — езерото Ломънд.
— В такъв случай, драги Едуард, бъдете любезен и ни покажете вашия замък — отговори леди Елена.
— На вашите заповеди, госпожо — каза Гленарван, — но позволете да предупредя Олбинет.
Стюардът на яхтата беше прекрасен метр д’отел. Шотландец, който заслужаваше да бъде французин поради важността, която си придаваше. Впрочем той изпълняваше задълженията си усърдно и умно. На зова на господаря си той се яви веднага.
— Олбинет, преди закуска ще направим една малка обиколка — каза Гленарван, като че ли ставаше дума за разходка около Тарбет или езерото Катрин. — Надявам се, че като се върнем, ще намерим масата сложена.
Олбинет се поклони важно.
— Ще ни придружите ли, майоре? — запита леди Елена.
— Щом заповядвате — отговори Мак Набс.
— О! — каза лорд Гленарван. — Майорът е погълнат от своята пура, да не го откъсваме от това занимание. Защото, уверявам ви, мис Мери, той е страстен пушач. Непрекъснато пуши, дори и когато спи.
Майорът направи знак на съгласие и гостите на лорд Гленарван се запътиха към помещенията под палубата.
Мак Набс остана сам и говорейки по навик сам със себе си, без никога да си противоречи, се обкръжи с още по-гъсти облаци дим. Той стоеше неподвижно и гледаше пенестата диря зад яхтата. След няколко минути мълчаливо съзерцание се обърна и се намери лице с лице с един нов човек. Ако изобщо нещо можеше да учуди майора, той сигурно би се изненадал от тази среща, защото пътникът му беше съвсем непознат.
Висок, слаб и сух, на около четиридесет години, този човек приличаше на дълъг гвоздей с голяма глава. И наистина главата му беше широка и едра, с високо чело, дълъг нос, голяма уста и силно изпъкнала брадичка. Очите му се криеха зад огромни кръгли очила, а погледът му имаше оня неопределен израз, присъщ на никталопите19. Лицето му свидетелствуваше за ум и веселост. По него нямаше нито сянка от студенината на хора, които важничат и които по принцип никога не се смеят, като скриват нищожеството си под маската на сериозността. Напротив. Небрежността и добродушната безцеремонност на този непознат показваха ясно, че той знаеше да приема хората и нещата откъм добрата им страна. Макар че не беше проговорил, чувствуваше се, че е бъбрив и най-вече разсеян човек, който не вижда онова, което гледа, и не чува това, което слуша. Той беше с пътен панталон от кафяво кадифе и дреха от същия плат с множество джобове, натъпкани с бележници, тефтерчета, портмо-нета и безброй други дреболии, колкото пречещи, толкова и ненужни, да не говорим за далекогледната тръба, окачена през рамото му.