Изведнъж ужасен трясък го накара да скочи на крака. Това беше оглушителен шум, подобен на неравномерния грохот на безкраен артилерийски ешелон от сандъци със снаряди, който минава по каменен паваж. Неочаквано Гленарван усети, че почвата изчезва под краката му и видя как казучата се разклати и в сгените й се появиха отвори.
— Тревога! — извика той.
Другарите му, събудени и струпани един върху друг, бяха повлечени по един стръмен наклон. Съмваше и гледката беше страшна. Формата на планините се промени внезапно. Конусите на някои върхове се пречупваха, а друга, сякаш под тях се отваряше някаква яма, се разклащаха и потъваха. Вследствие на едно особено явление, присъщо на Кордилерите44, един огромен масив, широк няколко мили, се местеше изцяло и се спускаше към равнината.
— Земетресение! — извика Паганел.
Той не се лъжеше. Това беше едно от честите стихийни бедствия в чилийските погранични планини, и по-специално за тази област, в която Копиапо бе разрушаван два пъти, а Сантяго за четиринадесет години четири пъти. Тази част от земното кълбо е разяждана от подземния огън, а вулканите на тая сравнително млада планинска верига нямат достатъчно широки кратери, през които да излизат подземните пари. На това се дължат и тия непрекъснати трусове, познати под името „тремблорес“. В това време платото, което влачеше седемте човека, заловили се за туфи лишеи, замаяни и ужасени, се хлъзгаше със скоростта на бърз влак, т.е. с петдесет мили в час. Те не можеха да викат, нито да направят движение да бягат или да се спрат. А и не биха могли да се чуят. Подземните тътнежи, трясъкът на лавините, блъскането на гранитните и базалтовите маси и вихрушките от ситен сняг не позволяваха никаква връзка помежду им. Каменният масив ту се спускаше без скокове и сътресения, ту се люшкаше встрани и отпред-назад като кораб в бурно море. Той минаваше покрай пропасти, в които изчезваха късове от планината, къртеше вековни дървета и подобен на гигантска коса, изравняваше всички издатини на източния склон.
Трудно можеше да си представи човек силата на тази каменна маса от милиарди тонове, която летеше под наклон петдесет градуса с непрекъснато растяща скорост.
Никой не би могъл да определи колко трая това неописуемо падане. Никой не би посмял да предвиди до каква пропаст щеше да стигне. Всички ли бяха тук, живи, или някой от тях вече лежеше на дъното на някоя бездна? Никой не можеше още да каже. Задъхани от бързината на спускането, пронизани от студ и заслепени от снежната вихрушка, те дишаха тежко, бяха съкрушени, почти в безсъзнание, и се вкопчваха в скалите само по някакъв върховен инстинкт за самосъхранение.
Изведнъж някакъв удар с невероятна сила ги изтръгна от хлъзгащата се маса. Нещо ги тласна напред и те се затъркаляха по последните стъпала на планината. Каменният блок бе спрял изведнъж.
В продължение на няколко минути никой не се помръдна.
Най-сетне един се надигна — зашеметен от удара, но още здрав — майорът. Той отърси снежния прах, хойто го заслепяваше, и се огледа наоколо. Неговите другари, налягали в тесен кръг, като изстрел сачми от упор, повалени един върху друг, лежаха неподвижно.
Майорът ги преброи. Тук бяха всички освен един. Липсваше Робърт Грант.
Глава XIV
ИЗСТРЕЛ, ИЗПРАТЕН ОТ ПРОВИДЕНИЕТО
Източната страна на Андите е образувана от дълги полегати склонове. Те незабелязано се губят в равнината, върху която бе спрял откъснатият от планината блок. В тази нова местност, покрита с тучни пасбища и великолепни дървета, неизброимо количество ябълкови дървета, посадени по времето на завоеванията, блестяха със златни плодове и образуваха истински гори. Това беше сякаш кътче от богатата Нормандия, захвърлено в тази страна на изобилие, и при всички други обстоятелства окото на пътника щеше да бъде поразено от внезапния преход от пустиня в оазис, от снежни върхове в зелени ливади и от зима в лято.
Почвата бе станала отново съвършено неподвижна. Земетресението бе престанало, но разрушителното действие на подземните сили сигурно продължаваше другаде. Веригата на Андите е непрекъснато в движение или се тресе на едно или друго място. Но този път сътресението бе извънредно силно. Очертанията на планините бяха коренно променени. На синия фон на небето се рисуваха нови върхове, нови гребени, нови зъбери и водачът от пампасите напразно щеше да търси обичайните точки за ориентиране.
44
Почти същото явление се случи през 1820 г. на Монблан и завърши с ужасна катастрофа, която струва живота на трима водачи от Шамони. Б. а.