Постоянно чувам за случаи, в които специални деца със специални нужди биват помолени да напускат едно след друго училищата, в които учат. Очевидно цари всеобща липса на умения и обучение за «интегриране» на различните. Това важи както за малчуганите с недъзи, така и за тези с по-фини различия, някои от които бяха описани в настоящата книга. Когато не насърчаваме тези различия, ние правим лоша услуга не само на децата, но и на родителите им, на общността и на бъдещите поколения, в резултат средата и нагласите в държавните и дори в частните училища не способстват за благополучието на по-чувствителните и надарени деца.
Наскоро чух за едно момиченце с медиумични способности, което учело в държавно училище в Джорджия. Било на шест години. Тя е Кристално дете. Гледала на ръка в училищния двор, използвайки по най-невинен начин интуитивните си таланти. И я изключили от училището — с мотива, че била вещица! Да, през XXI век, и то в Съединените щати, хората се боят от различните! Тя е второто дете, за което чувам напоследък, изолирано от общността, задето е с особени дарби. Първото беше отстранено от училище за три дни заради подобни прояви.
Как да се справяме с всичко това в един свят, където училищата са недостатъчно финансирани, с недостигащ персонал и се пукат по шевовете от деца?
За да очертая най-добре промените, които трябва да се въведат в нашите училища, като че ли ще е най-добре да ви предам думите на едно от нашите специални хлапета за личните му преживявания:
Когато ходех на специално училище, с мен се отнасяха, сякаш съм невидим. И не толкова заради физическото ми тяло, а заради моите кристални способности. Всеки ден, когато мама ме караше на училище, слушах най-красивите, одухотворени песни с уверения, че светът е добър, но когато пристигах там, тези уверения изчезваха яко дим.
Станах невидим за тях. Мисля, че усещаха дълбочината на съзнанието ми, но още не бяха готови за това. Така че вместо да ме чуят и разберат, че ме нараняват, те ме изпратиха да стоя сам в една зала, където започнах да вия от болка. «Само да се бяха вслушали в думите ми — помислих си, — да бяха отделили минутка, за да разберат, че съм пълноценна личност, а не да ме държат колкото може по-далеч от тях». Това унищожаване на частите, разбиване на цялото, е нанадолнището, в което сме склонни да се хлъзваме ние, Кристалните деца, когато не ни възприемат цялостно.
Смятам, че въпросът за училището може да бъде важен момент, белязан с много внимателно обмислени решения. И все пак когато Духът е на волана, а до него седят семействата на Кристалните деца, които наблюдават внимателно и се вслушват истински, децата като мен най-сетне си отдъхват. Всъщност си отдъхва вселената, понеже знае, че я чуваме. А всяко Кристално дете откликва с радост и славослови единството с Духа. Трябва да подчертая, че истинското вслушване в онова, което имаме да кажем, е ключът към нашето спокойствие в тази ситуация.
Начинът, по който Никълъс описа унищожението на части от него, ме удари право в сърцето. Това е типичната за Кристалните деца гледна точка — че всички и всичко сме части от голямото Единство; когато тази истина се пренебрегва, единството на частите се разпада и всички изпитват болка. Колко от тези деца се чувстват така ден след ден, но не намират думи като Никълъс, за да го споделят с нас? Повечето от тях просто навеждат глава и изтърпяват съответния ден с надеждата, че след това ще могат да правят нещо друго, което да не ги натоварва толкова.
Домашно обучение
За да избегнат подобни ситуации, някои от родителите, които са осъзнали какви деца имат, вземат нещата в свои ръце и осигуряват на рожбите си домашно обучение. То позволява доста гъвкавост в програмата, а ученикът може да учи с темпото, с което се чувства най-удобно. Някои хлапета се справят отлично и им трябва съвсем малко време, а домашното образование им се отразява добре. Други, които се нуждаят от повече внимание и помощ, я получават по-лесно вкъщи, а и не им се налага да се срамуват, че възприемат малко по-бавно от съучениците си.