Но накъде върви светът — не се знае. Може да сме диви, сурови, неодялани, знам ли дали Тревна няма да мечтае за стъклениците с ароматни масла, пурпурните тъкани, изкусните накити, а Меда за тържищата с тълпите, които ѝ се радваха, двете — за опиянението, което предизвикваха; дали Баган нямаше да тъгува по конните и пеши строеве, по битките с нахакани мъжаги, които побеждаваше и със слово, и с меч…
Само Търсен е обзет от щастие винаги и навсякъде. Той може да намери радост и мъдрост във всяка тревичка.
Тълпата ни люшна напред, децата, разтърчали се наоколо, се прибраха, закрачихме, докато стигнахме досам градската порта под лъвовете.
Ето ти го Сердан, нашия помощник и млад капитан, светят му очите, стърчат му ушите, както Меда казва, че и показва за него… Тревна го приближава и с най-невинен глас:
— Здравей, Сердане! Дали не си гладен вече по това време?
— Да си жива, Тревно, гладен съм! — прихваме да се смеем, защото всички знаем, Сердан е слаб като клечка, а винаги е гладен като мечка! Това Търсен пък го пее за него… Обичат си го, истина е. Но децата непрекъснато го поднасят — умът му хвърчи по сглобки и дела, длето и тесла — не може да се усети. Той им угажда, развежда ги из кораба, показва им всяко кътче. Вечер им сочи звездите, по които се води кораб, учи ги на благодатните ветрове.
Тревна му дава хляб и пастърма, Сердан нагъва, ушите му плющят. Добро момче, морско момче — направи ни кораб за чудо и приказ, събра умели моряци и ето, млад, пък капитан, напълно заслужено.
Бързо сме се натоварили, корабът ни се люшва извън залива към открито море. От левия борд скоро виждаме стана на Димна: огромни кръгове от шатри. Войници под оръжие носят стража, други спят или се обират с белязани камъчета, ковачи диплят мечове, точат остриета, подковават коне, войскови коняри прогонват сбруи, колесничари гласят бойни колесници и обозни талиги, целители варят в мас билки за мехлеми, кашавари колят, пърлят, дерат животни, дим до небесата, армейски жени-търговки хвалят стоки, пък и себе си, очите им святкат, ръцете им шарят, чародеи, навъзници, обавници8 заклеват амулети, навързват ги, мрънкат-мърморят вълшебните си думички. Оградили се с разпрегнати коли и вбити колове. Отвън конница, по стотни, препуска към хълмовете пред невидимата откъм нас главна порта на града.
Което не виждаш добре, го предполагаш, защото го познаваш. Познавам радостната врява и възбуда от предстоящата война, от предвкусваните битки… Станът както винаги прилича на сметище от свирепи надежди да убиваш и колиш, тъй както полето след битката е леш не толкова от пронизани-заклани, колкото от същите надежди и въжделения.
Половината от препусналите конници, от пешаците зад оградата ще умрат или по-лошо, ще кретат безноги, безръки, слепи. Оцелелите ще си бранят плячката и няма да знаят какво да правят с победата — или тя няма да им принадлежи по чин и сан…
Изравняваме се със стана на Димна, слизаме с лодка на брега. Отдалече са познали кои сме, получили са заповед, отварят порта от преплетени пръти, стражата ни прави път право към червената шатра на Димна.
Димна бе, както са ми разказвали, невисока хубавица, някъде над тебе се взира… Пораснала сигурно от времето, когато са я срещнали моите, облечена богато, погледне ли те — погледът ѝ властен, без да е жесток и презрителен като на цар Гореслав.
— Да сте живи и здрави побратими и посестрими, и ти, Перо, дето те спасяваха от змея! Спасиха тогава и мен! Знаех си, че ще се срещнем пак!
— Каква мъничка беше, Димно, на времето, пък сега царица ще ставаш! — възкликна Друда.
— Каквото е трябвало да бъда, това ще стана, лельо Друдо!
— Дано! И дано…
— Какво?
— Леля ти Друда не обича хора да погиват, Димно! Защо си се надигнала така страшно, сине?
— Чичо Радота, ти ме спаси, когато умирах — и не толкова от студа, седнала на снега, а от злобата на цял рой зли същества…
— Ти тогава нищо не каза…
— Злобата сега пак се е надигнала, хора! Тогава какви ли не плътеници и караконджовци успяха да завъртят всичко така, че лъвовете да изберат мене! — Димна се разплака горчиво. — Толкова е несправедливо, мамо Друдо! Татко Радота, такава лъжа се създаде! Унижиха ме!
Малките Тревна, Меда и Търсен я прегърнаха да поплачат с нея. Баган протегна ръка, Димна я улови:
— Благодаря ти, че ми вярваш и ми подаваш ръка, Багане! Ти искаш ли да останеш при мене в моята войска? Аз искам, ти кажи!