Жената влетя в залата броени минути след това. Закрачи по гладкия мрамор, от който отекна шумоленето на чевръстите й и едновременно с това тежки стъпки. Беше красива като леопард, златисто-черна и смъртоносна; главата й, килната леко встрани връз изящната крехка шия, излъчваше неестествена грациозност и лекота въпреки непогрешимото царствено високомерие: когато мъжът зад нея заговори, извъртането на брадичката й бе плавно като плъзгане на змия. Този път косата й не бе стегната в конус на тила, а падаше тежко в буен мастиленочерен поток от къдрици, в които тук-там имаше втъкнати миниатюрни скъпоценни камъчета. Дългият воал, с който бе покрила тялото си, бе жълт и ефирен като цветен прашец, надиплен около хълбоците и раменете, пърхащ като нежна пеперуда зад гърба й. При всяко нейно движение накитите по тялото й издаваха едва доловим звън.
Момичето я позна веднага: Зохрейн Гулабей21, последната потомка на Тринайсетата династия, първожрицата на Незнайния бог, кралицата на Атлантида, императрицата на света — или поне на онази част от света, която вече бе попаднала под обширната мрежа на могъщия остров. Хроникьорите, които се занимаваха с историята на нейния живот, твърдяха, че е почти на сто и петдесет години, а фигурата й бе запазила външния блясък на тяло в разцвета на силите си. Злите езици подмятаха, че едва осемгодишна отровила по-големия си брат, за да си осигури трона, а от баща си, краля магьосник Фарок, Гулабей се отървала, преди да навърши двайсет. Майка й, легендарната красавица Тамисандра22, се стопила от скръб и угаснала наскоро след това.
Никой никога не бил виждал Зохрейн да отрони сълза. Не се омъжила, понеже се заклела да не приема в сърцето си ни мъж, ни дете — никой, който би могъл да се доближи до нея достатъчно, за да има възможност да я убие. Предпочела компанията на роби, които сменяла често-често, екзекутирайки всеки, към когото усещала и най-бегли признаци на привързаност. Съветниците й я ненавиждали съвсем малко повече, отколкото тя тях.
Докато я гледаше, макар и от разстояние, момичето усети позната грозота, която се излъчваше от царствената й фигура, въпреки физическото й съвършенство — хищна пустота, готова да погълне самия живот, за да засити безнадеждната си нужда. Беше гледка, която знаеше, че е виждала и преди; и този спомен я безпокоеше — отчасти защото не можеше да си обясни откъде идва, но също и заради неясния страх, който го съпътстваше.
Придружителят на Зохрейн бе висок колкото нея и изглеждаше доста по-възрастен. Беше с бръсната глава, бицепсите му бяха пристегнати с масивни гривни, които приличаха повече на бойни атрибути, отколкото на накити. Атлетичното му тяло бе изтъкано от мускули. Явно някога е бил изключително красив, докато нещастен случай или болест не бе обезобразила и набраздила кожата на половината му лице, а последвалото лечение я бе втвърдило и бе разрушило симетричността на чертите му. От цялото му същество се излъчваше заплаха, стелейки се около него като зловонно изпарение.
— Всички са тук — каза той. — Оставих ги в чакалнята. Оплакват се, но шепнешком — страх ги е, че дори стените могат да чуят хленченето им и информацията да стигне до твоите уши. Създали са си собствена йерархия.
— Разбира се — отвърна тя. — Когато се възкачих на трона, дадох на дванайсетте фамилии право на избор — да се предадат доброволно или да бъдат насилствено подчинени. Винаги има възможност за избор. Те избраха показността, самочувствието, леността и безделието, малодушието и алчността. Избраха да запазят достойнството си и да ми се подчинят доброволно, вместо да се опълчат срещу мен. Великите аристократични фамилии бяха лишени от величието си още преди векове, репутацията на мъртвите не е достатъчна за живите. Казват си, че служейки на мен, служат най-добре на себе си. Така робството не им тежи.
— Но ти имаш нужда от тях — напомни й той.
— Имам нужда от наследството им, от силата, която дреме в тях и която те вече не използват, понеже са станали твърде нервни или пък са твърде уморени. Те са потомци на онези, които първи докоснаха Магнита и бяха завинаги променени от него. Неговата сила все още кипи в кръвта им, в жилите им. Аз ще я изтегля, ще я обединя. И това ще бъде достатъчно.
— Сигурна ли си? — Внезапното безразличие в тона му разкри спотаена надежда, която надзърташе иззад привидната лоялност. Смръщеният клепач се спусна още по надолу и окото под него заискри студено и злобно.
21
Гулабей — името на тринайсетата династия, последната сред управляващите фамилии, издигнала се до върховната позиция в йерархията на Атлантида. С характерната си безскрупулност и ненаситност те са считани от останалите представители на аристокрацията за парвенюта. Тринайсетата династия неизменно се споменава отделно от останалите дванайсет. Въпреки това Фарок, кралят магьосник, в много отношения бил умел и мъдър управник, сторил много за укрепването на империята и за нейното развитие. От спечелените богатства се възползват множество граждани, селяни и роби, така че Атлантида в последните си дни е по-благоденстваща от всеки друг древен град, включително Атина и Рим. — Б.а.