— Да, ще бъдат готови.
— А жертвата?
— Също.
— Трябва да е млад и силен. Нимфелинът23 тази сутрин бе красив, но накуцваше. Не искам да полагам отритнатите чеда на града пред прага на Дверите на смъртта, сякаш в подигравка на собствените си вярвания. Искам най-доброто сред младежта на Атлантида. Вземи дъщерите и синовете на дванайсетте фамилии: силата е вътре в тях, искам да я изцедя заедно с кръвта им.
Той не реагира. Явно бе прекарал в нейното обкръжение доста дълго време. А и не бе изключено да споделя вкусовете й.
— Не би било… мъдро, Ваше Височество. Както вече споменах, нужна ви е тяхната подкрепа.
— Само за тази церемония. След това да вървят на боклука.
— Тогава започнете церемонията, а после…
Ала колебанията му не достигнаха до нея. Лудостта бе стеснила и съсредоточила възприятията й върху обсега на собствените й амбиции. Тя погледна Иксаво и пред нея се разкриха всичките му резерви, ходове, измъквания, лъжи, сякаш бе напълно голо, прозрачно същество, чиито най-тайни страсти биха били твърде предвидими, за да насочват нейните интереси. Тя вярваше, че той ще я последва като чакал, подмамен от надеждата да намери мърша, по-малкият хищник тръгнал след по-могъщия, оставяйки несъгласията си за себе си. Тя го ненавиждаше заради тази му прозрачност, за баналните му заговори, заради лекотата, с която й се удаваше да го контролира: при все това презрението бе дотолкова част от естествената палитра на чувствата й, че вече почти не го забелязваше. Той бе полезен инструмент: останалото бе излишно.
Тя го бе избрала, понеже беше син на атлантидски военачалник, убит зад граница, отгледан от жреците на Хекс-Ате в забранения град Култуум и поради това, въпреки подозрителното му религиозно възпитание, далечен на всякакви отцепнически фракции вътре в самата Атлантида. Бе се убедила с очите си, че той притежава известна сила, и знаеше, че я използва рядко, и затова я бе приела за по-слаба разновидност на Дарбата, твърде незначителна, за да й се обърне внимание. Считайки самата себе си едва ли не за всемогъща, тя го бе причислила към по-нисшите създания и не считаше за нужно да вижда в него заплаха.
Момичето, неподвижно в неподходящото си скривалище, за един кратък миг проникна в съзнанието на Зохрейн, без да иска прозря нещо и се отдръпна от осъзнатата пълна липса на човещина. Церемонията явно щеше да започне всеки момент и момичето знаеше, че е време да си тръгва или поне да се премести от полезрението на участниците. Но Пазителя излезе, а Зохрейн остана край олтара, втренчена в Магнита, сякаш изпаднала в транс, зяпнала алчно насреща му. Ръцете й се плъзнаха сладострастно по повърхността му, но без да го докосват, просто описаха контурите му; притиснатите й една в друга устни се изкривиха в потайна усмивка. Изглеждаше така, сякаш едва ли не прави любов с Магнита: макар да не го докосваше, движенията й бяха дълбоко чувствени, дори похотливи, докато изражението й се разля в замаян до забрава поглед, граничещ с екстаза.
Наблюдаващото момиче си помисли с любопитство: тя ще го унищожи, понеже смята, че това е начинът да се сдобие с абсолютна власт. Като сляпо влюбен мъж, който души любовницата си, понеже тя го предизвиква и тормози и той смята, че по този начин ще я притежава изцяло. Но след това любимата е прекрачила отвъд притежанието и всичко, което му остава, е споменът. Може би това е, което трябва да предотвратя. Ала тя нямаше представа какво да прави, как да го направи и усещаше инстинктивно, че е твърде скоро, че не е дошъл моментът. Засега трябваше да остане и да наблюдава, без да я виждат. И въпреки това, а може би и поради влиянието на всичко това върху нея, тази странна връзка с върховния източник на сила, тя почувства, че би било по-добре да бъде унищожен. Беше твърде силно, твърде хипнотично, твърде ужасяващо безцелно, за да бъде оставено сред алчните, отчаяни смъртни: самата същност бе покварена. Прекършена, силата й щеше да се разсее, а може би и да изчезне напълно. Нека Зохрейн я разтърси — ако може.
Няколко минути по-късно кралицата се отдръпна от олтара, замаята й преля в оловен ступор, който бе същността на красотата й. Придърпа ефирния воал около себе си, опакова се в кожа от жълтеникава паяжина, разкривайки детайлите на досега забуленото си тяло, и се отправи сковано към страничната врата, през която бе влязла.
Момичето се изправи и хукна да бяга през залата, за да стигне до стълбите и да се качи обратно в галерията. Оказа се по-далеч, отколкото бе предполагала; досегът с Магнита явно я бе дезориентирал. Жрец, който влизаше през главния вход, забеляза мимолетното движение и извика стражата. Веднага се отзова цял отряд гвардейци. Тя видя, че пътят й е пресечен и за броени секунди се озова в хватката на здрави ръце, опаковани в кожа и бронз. Престана да се съпротивлява, разбра, че няма смисъл. Остана неподвижна, втренчила каменен поглед в похитителите си.
23
Нимфелини — човешки мутации, които се срещали само в Атлантида — в близост до Магнита мутациите били често явление, — а не вълшебни същества като сирените. Били родени плувци, които могат да задържат дъха си дълго време и очевидно не се влияят от морското налягане дори при дълбочина от няколко клафтера. Няма оцелели нимфелини, макар че не е изключено гените им да са предадени на определени раси в Южните морета. — Б.а.