— Какво да правим с него? — попита капитанът.
— С нея — поправи го жрецът. — Огледайте я добре. Иксаво ще иска да я прегледа по-обстойно, но не точно сега. Няма време. Хвърлете я в килията при останалите. Време е да започвам с тъпаните.
Отведоха я, стискайки я здраво, но не болезнено, явно убедени, че е изключено да избяга. Смъкнаха я по сумрачна стълба и я поведоха по спираловидни коридори из подземията на храма.
Тъпанът започна да думка още докато слизаха по стълбата — същия звук, който чу от странноприемницата, но далеч по-силен — плътен и ритмичен тътен, от който стените завибрираха. Дори войниците се сепнаха. Беше шум, който прониква дълбоко в главата и отеква в черепа; който разхлабва връзките на всички стави.
Щом зъбите му престанаха да тракат, момичето осъзна, че го блъсват през прага на ниска врата в помещение, където цари пълен мрак. Вратата зад нея щракна, езичето се плъзна в познатия жлеб с глухия звук на камък, отъркан о камък. Резето проскърца; ключът се превъртя с дрънчене.
После настъпи тишина — гъстата, яростна, потискаща тишина на топъл спарен въздух в затворено тясно пространство, разкъсван от дрезгавото й дишане. Отпусна се бавно край предмет, който на допир приличаше на твърд камък, опрян до стената. Не виждаше нищо, освен отблясъците остатъчна светлина от собствените си очи, които блуждаеха в празното. Щом дишането й се поуспокои, дочу същото тихо съскане да се повтаря някъде наблизо — сякаш ехо, попаднало в глухата стаичка. Косъмчетата по тила й настръхнаха. И тогава тя си спомни. Онзи жрец го бе споменал.
— Ехо? — прошепна тя. В тъмното бе някак естествено да шепне. — Тук ли си?
— Разбира се — отвърна прозаично тъмнината. — Че къде да съм? — Гласът бе успокояващо нормален, хладен, но не жесток, леко саркастичен — като нож с пера вместо острие.
Тя постепенно се поуспокои.
— Кой си ти?
— Аз съм си аз. — Отговорът му дойде с насмешка и увереност. — Първо чужденците. Ти коя си?
— И ти си чужденец.
— Не колкото теб.
— Откъде знаеш? — попита тя с леко възмущение.
— Нали те видях… макар и за кратко… като те блъснаха вътре. Пък и по-рано. Отвън. Ти не си тукашна. Кожата ти е бяла, очите ти са светли, а косата ти е с цвят на умиращи листа. По походката и гласа ти личи, че си момиче, макар че тялото ти сякаш още не е съвсем сигурно. Акцентът ти ми е непознат. Е, коя си?
Просякът, рече си тя, раздразнена на самата себе си, че не се сети по-рано. Странно, но нелюбезните му думи не я смутиха. Беше се съсредоточила върху собствената си самоличност: още докато посягаше към нея, тя като че се разпадна на парчета, блянът се сблъска с действителността, късове от личността й се оттеглиха, оставяйки след себе си дупки, пълни с разместени спомени.
— Казвам се Фернани24 — отвърна тя, но не беше сигурна. Нещо не й звучеше съвсем както трябва. — Някои ме наричат Ферн. — Това й се стори по-добре. Ферн й бе познато: пасваше й като стара ръкавица.
— Откъде си, Фернани? И накъде отиваш?
— Идвам от едно село на половината път до планината Вез във Вирок. На север от Джена…
— Знам къде се намира Вирок — виждал съм го на карта. Значи си доста далеч от дома.
— Исках да обиколя света — отвърна тя, като старателно гледаше да не го предизвиква по никакъв начин.
— Тук няма да видиш много от него.
— Май те бива да изтъкваш очевидното, а? — Реши, че е време да му го върне. — Твой ред е — кой си ти?
— Рафарл25 Дев. Някои ме наричат Раф. Аз съм по-друг тип чужденец. — Тя усети как насмешливият тон се обърна към самия него.
— Какъв по-точно?
— Мелез. Копеле. Изменник по кръв, особняк по собствено желание. Изгнаник по рождение. Не познаваш ли местните закони?
— Естествено, че не. — Собственичката на странноприемницата спомена нещо подобно, сега си спомни.
— Мислех, че всеки в империята е длъжен да се интересува от града, който стои начело на всички градове.
24
Фернани — името е със северен, а не с атлантидски произход, но от кой регион или език е, е невъзможно да се определи. След потъването империята се разпада и много народности и техните езици са изгубени. — Б.а.
25
Рафарл — произношението на това име демонстрира двата вида атлантидско „р“. Атлантидите използват „р“ като във френския език, тоест изговорено в дъното на гърлото, а също и като в италианския, превъртяно на върха на езика. Двойното „р“ обикновено е типично за френския език, единичното — за италианския, освен когато е предхождано от гласна. И така, в името Рафарл първото „р“ се изговаря на върха на езика, докато второто — в основата на гърлото — Рафарррл. — Б.а.