Опита се да си го представи — просякът под арката, ала замъглените й спомени явно нямаха почти нищо общо с мъжа в мрака.
— Ууинарда27 се надяваше да убедя майка ми да използва влиянието си — заговори Рафарл, — но тя отказа. Нямало да има никаква полза. Ядосах се и… Опитах това. Идиотски импулс, нямаше време за съставяне на подробен план. Бях сигурен, че тя никога не би ми изменила, независимо от отношението й към моя приятел. — Ферн по-скоро почувства, отколкото чу последвалата въздишка, която облъхна бузата й като зефир. — Аз не се държах нито геройски, нито храбро. Просто бях разгневен.
— Е, сега вече ще се наложи да бъдеш смел. — Ферн се окопити. — Нали ти казах — Зохрейн заповяда на Пазителя да й доведе децата на дванайсетте фамилии. На него не му се ще — предполагам, че той е по-скоро разсъдлив, отколкото импулсивен тип — но се подчини. Ти си идеален за целта. Наполовина чиста кръв означава наполовина сериозни мерки. Половин подчинение, половин неподчинение — зависи на чия страна си. Нужна ни е хитрост, за да се измъкнем оттук. И се моли да е по-успешна от последния ти опит.
— На нас ли? — Призрачният смях се чу отново, разбълбука гласа му.
Тя си помисли: „Опасността го възбужда. Каквото и да говори“.
Останаха така, смълчани. Тя усети как той се съсредоточава, претегля възможностите, комбинира, дава простор на мисълта си. Тъмнината около тях се сгъсти, сякаш привлечена от мислите му. Тя усети как напрежението притиска и нея.
— Церемонията ще свърши всеки момент — отрони след малко Рафарл. За нейна изненада, звучеше като че е останал без дъх. И след малко: — Какво става? Чувствам се сякаш…
— … сякаш се задушаваме — рече Ферн, като не успя да събере сили за повече от шепот.
Тук, под земята, бе по-хладно, слънцето не проникваше пряко, но температурата явно се бе покачила, без те да усетят, че става нещо, и сега изведнъж жегата се оказа смазваща. Ферн усети как потта избива между късите косъмчета на главата й, как потича на струйки покрай слепоочията и тръгва по врата. Докосна лицето си — беше мокро.
— Нещо… нещо става тук — пророни Рафарл. — Може би… е пожар. — Тя го чу да се надига и да приближава до вратата, започна да думка с юмрук по нея. — Пазач! Пазач! — Никакъв отговор. — Тарк-моррх… гниарре! И двете думи бяха непознати за Ферн, но тя беше почти сигурна, че се досеща за значението им. — Или не иска да отговори… или си е тръгнал…
— Не е огън — внезапно се сети Ферн. — Зохрейн е. Опитва се да… — Замлъкна, за да се съсредоточи и събере сили, за да вдиша. Дишането вече не беше нещо, за което тялото й можеше да се грижи само. Въздухът пулсираше в ушите й като кръв. Смътно усети, че Рафарл се е приплъзнал на пода до нея. Кракът му докосваше бедрото й, рамената им опираха едно в друго.
— Какво се опитва? — попита той.
— Да счупи… Магнита.
— Какво?
— Тя използва дванайсетте фамилии… съсредоточава силата им… връща го към източника му… — Ферн млъкна, давайки си сметка, че се опитва да обясни нещо, което самата тя не разбира достатъчно добре. Докато говореше, чу нов звук, който идваше отгоре, някакъв приглушен тътен, сякаш далечно жужене на рояк пчели в просторна пещера. След минута-две осъзна, че сигурно е опънатата кожа на барабана в храма, която вибрира от натрупаната енергия. Трептенето му звучеше като странен акомпанимент на ставащото над главите им. Звукът не бе толкова силен, колкото натрапчив: отекваше от под, таван и стени и въздухът вибрираше.
Покри ушите си с ръце, но това не облекчи нещата: звукът вече бе проникнал вътре в нея. Беше се отказала от опити да говори, възмущението на Рафарл бе потушено, сграбчено в заглъхваща въздишка. Горещината се сгъстяваше около тях като юмрук, изстисквайки и последната капчица пот от телата им. Тя усети как ръцете му се плъзват около тялото й и се притисна в него в отговор, сключи ръце зад гърба му, търсейки не убежище, а взаимна закрила, сякаш сливането на силите им можеше някак да ги предпази от неумолимото разрастване на заклинанието. Обляната й в пот гръд се притискаше в непознатото му тяло; гръдният му кош ритмично се повдигаше с поемането на всеки дъх и тя усещаше какво му струва това.
Ти притежаваш Дарбата. Пустинника ли го каза? Използвай я. И вместо да се опълчи на силата, тя посегна към нея, към Магнита, неоттренираната й способност набра сила, щом възвърна контакта си с матрицата. Тя се протегна мислено, положи усилия да ги опакова в нещо като пашкул, изтъкан от силата, която се опитваше да ги покори. Не беше сигурна, но дишането й като че стана по-леко. Хватката на ръцете й стана по-силна от стомана.
27
Ууинарда — френското „р“ се появява и тук, а двойното „у“ в началото е типично за име на нимфелина, така е и при брат й — Ууиноор. В атлантидския „уу“ и „оу“ обикновено се произнасят като „оо“, но предходно „х“ — „хуу“ — може да промени звука в „хю“. Единично „у“ винаги се произнася като „ю“. — Б.а.