— Миѐ…!
— Толкова съжалявам, скъпи мой… зная, че ненавиждаш бъркотиите… ала се случи нещо ужасно… Вуйчо ти Рахил28…
— Знам.
— Знаеш ли?
— Бяхме в храма. Миѐ, искам да те запозная с една приятелка.
— Това ли е малката нимфелинка, за която ми спомена!
— Не — отвърна Рафарл.
Твърде безцеремонно, каза си Ферн, но острието на нежеланата емоция нямаше време да се задържи. Жената бе тръгнала към нея с протегната ръка и едновременно топла и неуловимо тъжна усмивка. Беше малко по-височка от Ферн, почти болезнено слаба, с огромни очи и остри черти, невъзможно крехка в китките и глезените. Тъмната й коса падаше свободно върху раменете: тук-там светлееха по-бледи кичури, сякаш изтъкани от лунна светлина. Скритата й от слънцето кожа бе светла като слонова кост и тъй фина, че вените се синееха под нея и се сгъстяваха като белези от ударено. Вместо обичайните панталони носеше дълга рокля, която покриваше по-голяма част от тялото й, отколкото бе прието; материята бе от матова коприна с цвят на привечер. Беше забулена с воал от горе до долу, който бе толкова ефирен, че за цвета му само можеше да се гадае. Прилепваше около нея толкова плътно, че сякаш бе движен от собствена воля. Виждаше се като лека мъглявина около косата й, като мараня, потрепваща над плата на роклята й. Голите й ръце и шия не бяха украсени с никакъв накит, по лицето й не се виждаха следи от грим, който всички жени в Атлантида използваха. Усмивката озаряваше лицето й като бликнало поточе в засушлива градина.
— Да ти представя Фернани — рече Рафарл. — Ферн, това е майка ми. Сидам Езрамѐ29 Деворнин.
Ферн знаеше, че в Атлантида жените от знатен произход запазват бащиното си име, ако се омъжат за представител на по-нисш род, като при това имат правото да дадат фамилията си и на своите деца. Съкращението Дев, което използваше Рафарл, си го беше измислил сам, вероятно заради положението си на човек извън закона.
Езрамѐ сложи край на официалностите и посрещна Ферн, като стисна дланта й в ръцете си.
— Та ти си още дете. Май си някъде от север. Какво правиш тук, в града? Боя се… че може да се отнесе негостоприемно с теб.
— Нямам такова впечатление — отвърна Ферн.
Рафарл ги прекъсна.
— Дълго е за разказване и би било по-добре да започнем с нещо за хапване. Умираме от глад. Баня също няма да ни е излишна.
— Разбира се, скъпи мой — възкликна майка му и продължи към Ферн: — Прости ми за припряността. Днес съм малко разстроена… Рахил е… тоест беше единственият ми брат. От години не бяхме близки — Рафарл измрънка нещо неразбираемо, — но сме израсли заедно, той бе част от моето семейство. Помежду ни винаги е имало искрица на привързаност. Беше голям удар.
— По-добре да вървя — прекъсна я Ферн, почувствала се изключително неловко. — Вероятно бихте искали да останете насаме със сина си.
— Не, съвсем не — бързо се усмихна в отговор Езрамѐ. — Нямах предвид, че не си добре дошла — напротив. Рафарл със сигурност не би ми съчувствал толкова, повярвай ми. Двамата с вуйчо му никога не са се разбирали добре.
— Не сме се разбирали нито добре, нито зле — кисело подметна Рафарл.
— Ела с мен — Езрамѐ подкани Ферн. — Предполагам, че би искала да се преоблечеш. Този панталон сигурно е ужасно неудобен в жегата.
Ферн се опита да откаже, но беше благодарна, че домакинята се оказа настоятелна. Сидам я поведе към една съблекалня, уви я в хавлиена кърпа и я остави сама в банята.
— Раф ще почака да приключиш. Зная, че обичаите на северняците се различават от нашите.
Ферн се потопи в топлата вода чак до врата, за да се наслади на едно непознато във Вирок удоволствие. Но Вирок й се струваше невъзможно далеч, цялото й детство изглеждаше нереално и въображаемо като приказка, спомените сякаш бяха отпечатъци, изложени в най-тайните кътчета на съзнанието й. От известно време като че изобщо не се бе сещала за родния дом — сякаш го бе изтрила от ума си. Опита се да си спомни собствената си майка и в главата й изплува картина — сдържана мълчалива фигура с коса, сплетена на дебела плитка. Но този образ бе странно изкуствен, като скован в дърворезба. Не можеше да си спомни дори цвета на косата й. Езрамѐ Деворнин, жената, с която се бе запознала току-що, една непозната благородничка, й се струваше не само по-близка, но несравнимо по-истинска. Напомняше й за отдавна изгубената нежност, за нещо, което нямаше място в живота на планинското й село.
28
Рахил — както Рахил, така и Рафарл вероятно са първоизточници на по-късното име Рафаил. — Б.а.
29
Езрамѐ — титлата сидам (морска дама) се давала на всички жени от управляващите фамилии след навършване на шестнайсетгодишна възраст; сиде е мъжкият еквивалент. Възможно е испанското ел сид да е по-късно производно. — Б.а.