Странно, но Ферн не се засегна от насмешливия му тон. Инстинктивно разбираше, че иронията и самоиронията са неговите оръжия, с които се справя с чувството си за вина и безпомощност, с объркаността си. Майка му, не по-малко интуитивна, се вслушваше по-скоро в думите, отколкото в тона му. Тя наблюдаваше Ферн съсредоточено и строго, прекъсвайки всякакви опити за шеги.
— Как се озова тук? — попита тя.
— Не съм съвсем сигурна — призна Ферн, отвръщайки на откровеността с истината. — Помня, че пътувах по море, с търговски кораб от Скайър, но споменът е толкова мъгляв, че е като в приказка. Истинските ми преживявания започнаха едва вчера… — направо не й се вярваше, че е било само преди ден, — след като слязох на брега — на моменти имам усещането, че… съм пристигнала току-що. Ей така, от нищото. Това ме плаши най-много от всичко. Просто от нищото.
— Имаш червей в главата си — подметна неангажиращо Рафарл. — Гризе ти мозъка. — Беше жаргонен израз на човек, започнал да откача.
— Знам — отвърна Ферн, разбрала какво има предвид той, ако не точния смисъл на фразата. — И аз си го помислих.
— Глупости! — намеси се Езрамѐ. — Паднала си от звездите. От самото начало го подозирам. Нима не си бледа като звезда, бяла като лунен сърп? Излишно е да спориш — вече съм убедена. Виж, аз също съм поживяла малко на север, преди много години — баща ми беше консул там. Там расте едно цвете, винаги много съм го харесвала, местните му викаха „невелинде“. — Самата тя го произнесе като „невелинда“ — кокиче. — Приличаш ми на това цвете. Беше съвсем мъничко и много нежно, ала се появяваше много преди пролетта, опълчено на зимните снегове. Казах си, че това е най-силното и най-храбро сред всички цветя. Тука не вирее — много му е топло. При нас ги има само ония изобилни и буйни цветя, дето си падат по лесния живот.
— Майка ми има богато въображение — усмихна се накриво Рафарл.
— Много сте мила. — Усмивката на Ферн беше съвсем искрена.
По-късно същата вечер в къщата се завърна слуга, изпратен навън да събира информация — същият, който бе съпровождал Рахил Деворнин по време на фаталното му пребиваване в храма. Иксаво разпространил описание на момиче, докладва той, като погледът му старателно избягваше Ферн. Гвардейците от храма били плъзнали из улиците, за да заловят нея и спътника й, подкупвали всеки, готов да вземе подкуп, заплашвали всеки, който откаже.
— Не бива да идват тук! — възмути се Езрамѐ.
— Но може и да го направят, Сидам — отвърна мъжът. — Нима някой ще посмее да им се опълчи? Единствено кралицата има право да се противопоставя на Пазителя, а в този случай нима има смисъл да го прави? Тя даде ясно да се разбере, че не зачита древните родове… дори своя собствен.
— Трябва да си вървиш — обърна се Езрамѐ към Ферн. — Съжалявам. Надявах се да можеш да преспиш у дома тази нощ, но е твърде опасно. Синът ми ще се погрижи за теб. — Рафарл повдигна вежда. — Задръж дрехите, те не са включени в официалното описание. Покрий косата си с воала. Ще помоля Алиф30 да ти даде храна и мях с вода, Раф ще го носи. Ако мога да направя още нещо за теб…
— Да, има още нещо — подхвана колебливо Ферн. — Странноприемницата, където отседнах миналата нощ… имах намерение да се върна, затова не си платих стаята. — Затършува в кесията си, втъкната в пояса. — Имам малко пари…
— Задръж си парите, ще се погрижа. Кажи ми в коя странноприемница си преспала и Алиф ще отиде да се разплати утре сутринта.
— След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? — намеси се Рафарл.
— Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове — отвърна Ферн.
Напуснаха имението късно през нощта. Оставаше съвсем малко до пълнолуние, месечината им се усмихваше жълта и обла и заслепяваше съседните звезди. Надвисналите преплетени сенки затрудняваха придвижването. По планинския склон полягаха само няколко откъслечни светлинки, но долу в града улиците бяха озарени от горящи факли, от всеки праг се изливаше светлина, на фона на притъмнели сгради разтворените прозорци искряха като златни павета върху мозайка от мрак.