— Чувала съм да наричат Атлантида Съкровищния град — прошепна едва чуто Ферн. — Сега разбирам защо.
— Грешка в превода — поправи я Рафарл. — Не е Съкровищният град, а Градът на съкровищата. Името не е метафорично, а съвсем буквално. Ние прочистихме реките на острова, преровихме рудниците, плячкосахме хазните на слаби крале. Пълни сме със скъпоценни камъни. Аристокрацията вече не ги носи — смятат ги за нещо просташко и плебейско. Тук диамантите са нещо обичайно.
— Затова ли майка ти не носи накити? — подозрително попита Ферн.
— Не. — Той млъкна, явно съсредоточен върху намирането на подходящата пътека в тъмното. — Просто не ги харесва, това е. Носи само халката, подарена й от баща ми.
Като избягваше по-оживените пътеки, той я поведе надолу по склона през чужди градини, слизаха от тераса на тераса по тесни стълбища, на едно място се свлякоха по ронлив зид, другаде намериха удобна за спускане скала. Ферн потисна страховете си и следваше Рафарл с увереност, каквато не изпитваше, просто се спускаше надолу по стръмнини, които изобщо не виждаше. На няколко места се наложи да скачат — единия път в храсталак, от който Ферн излезе цялата изподрана и насинена; другаде скочиха от височина близо пет метра върху ниско окосена ливада. Няколко секунди след приземяването Ферн стоя като замаяна.
— Добре ли си? — попита я Рафарл и тя установи, че нищо й няма. След като той може да мине отнякъде, значи и тя ще успее, без да се замисля и оплаква.
Прекосиха възможно най-бързо пътя под поредицата от стъпала и се гмурнаха в лабиринт от улички. Сградите се сгъстяваха все повече, луната почти не се виждаше. Тук-там през пролука между сбутаните покриви Ферн мярваше кубето на храма някъде далеч вляво, сякаш ръбчето на планета, която изгрява в синьо-черната вселена. По принцип не притежаваше добро чувство за ориентация, но предположи, че се намират някъде източно от странноприемницата, където бе прекарала предната нощ. Беше квартал, пълен с улични кръчмички и малки закусвални, с тайни механи, с безименни входчета, откъдето се чуваше глухият тътен на тъпани и където посетителите биваха щателно оглеждани от пазачите. По ъглите висяха жени с яркочервени или сини устни, повечето от тях разголили гръд под задължителния воал.
Рафарл свърна в толкова тъмен безистен, че пазачът на входа почти не се виждаше, само едрите му рамене се повдигаха в мрака.
— Търсят те, Дев — чу се гробовен глас.
— Знам.
— Теб и момичето. — Очите помръднаха, върху невидимото лице трепна искрица.
Рафарл пропусна покрай ушите си незададения въпрос.
— Знаят ли кой съм?
— Не. Разполагат само с описанието ти. Но ние знаем. Онзи номер със скорпиона… и преди си прибягвал до него. Това те издаде.
— Ипфор31 вътре ли е?
— Може би.
Раменете се поместиха. Рафарл пристъпи напред и попадна в почти пълен мрак. Ферн, прилепена плътно до него, го сграбчи за ризата.
— Стълби — предупреди я той.
Тя опипом заслиза по неравномерните стъпала, които се виеха умопомрачително дълбоко в земята. Щом слязоха, Рафарл блъсна още една врата и двамата с Ферн се озоваха в просторно помещение. Беше доста широко, но с нисък таван, сякаш тежестта на надвисналия отгоре град го притискаше бавно към пода. Самият таван беше сводест, от него тук-там се спускаха тумбести колони; стените бяха оживени с гротескни фигури. Повечето чудовища държаха в зейналата си паст цветни лампи или свещи в прозрачни съдове. Светлината, обливаща стаята, бе мъждива и пъстра, образуваха се разноцветни петна в зелено, алено и пурпурно, като някои ъгълчета — а помещението изобилстваше от ъгли — оставаха да тънат в мрак. В една далечна ниша свиреха неколцина музиканти — ненатрапчива лека музика, изпълнявана предимно на струни и потропващи пръсти.
Рафарл обиколи стаята, надникна във всяко ъгълче, взря се в сенките и накрая застана край една ниша, където двама мъже, седнали съвсем близо един до друг, хвърляха зарове.
— Ипо.
Единият от мъжете събра заровете и с рязко движение на главата освободи другаря си.
— Сядай, Раф, очаквах те.
Рафарл се настани на пейката срещу него, Ферн приседна в крайчеца. Ипфор я стрелна с бърз поглед, който изглеждаше повърхностен, но не беше. Оскъдната светлина, която достигаше до тях, беше зеленикава и отблъскваща, отмиваше топлината от кожата на Рафарл и подчертаваше суровото грапаво лице на Ипфор, осеяно с белези от стари рани. Беше по-мургав от Рафарл, някак жълтеникав, лицето му беше хлътнало отвсякъде, сякаш на младини върху му се бе стоварил огромен юмрук и всичките му черти се бяха дръпнали навътре. Имаше провиснали в краищата очи, от които изражението му изглеждаше едновременно иронично и тъжно. Беше облечен в дрипи, но носеше златни обеци и на ръцете му блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Печалбата от последните няколко игри бе втъкната под лакътя му.