— Добре ли си? — обърна се Ферн към Алисън с подчертана загриженост. — Май не си спала много добре.
— Разбира се, че съм добре — тросна се в отговор Алисън.
По-късно сутринта дойде приятелят й, за да огледа плевнята. Беше плешив индивид с бронзов тен, излъчване на работохолик и глас на говорител от Би Би Си с подчертан лондонски акцент. Носеше италиански джинси, прилепнали в ханша и бедрата, и кожено яке с отпорени ръкави, щедро обсипано с декоративни кабари. Алисън го наричаше „Роло, скъпи“; той се обръщаше към нея със „съкровище“, „бонбонче“, „любима“ и други подобни. Явно имаше желание да установи подобни фамилиарни отношения и с двамата собственици на къщата и подозрително често потупваше Уил по косата, но Алисън кротко го отклони от по-нататъшни усилия в тази посока.
Ферн и Уил ги последваха в плевнята, за да държат под око „Морска вещица“, но скоро се отегчиха от разговорите за архитектурни промени, постройки на няколко нива, планове, чертежи и Фън Шуй. По взаимно съгласие отидоха да се поразходят и не след дълго стигнаха до една могилка, откъдето спокойно можеха да наблюдават имота си. Беше слънчево, денят обещаваше да бъде горещ. Подухваше лек ветрец, който разнасяше песента на щурците, жуженето на пчелите, далечните арии на пойните птички. Някъде нежно ромолеше поточе, претичало през каменист бързей. Високо в небето белите облачета гонеха сенките си по хълмистия терен.
— Такова спокойствие — рече Уил. — Направо да не повярваш, че е възможно тук да съществуват зли вещици и магии.
— Злото е навсякъде под слънцето14 — цитира Ферн с толкова сериозен тон, че брат й се обърна и я изгледа изпитателно.
Мина известно време, преди Ферн да събере достатъчно смелост и да заговори за онова, което я глождеше отвътре.
— Снощи те видях да ходиш насън.
— Така ли? Не помня. Но си спомням, че сънувах кошмар. Беше наистина много странно. Поне… си мисля, че го сънувах.
— Разкажи ми.
— Събудих се — продължи Уил, — имам предвид в съня си. Имах чувството, че съм буден, но в същото време знаех, че е само сън. Сигурно ми е било облекчение. Така се изплаших по-малко. Предполагам, че щях да си изкарам ангелите от ужас, ако знаех, че е наистина.
Ферн понечи да му направи забележка за езика, но реши да не го прекъсва.
— И после?
— Слязох долу и прекосих коридора, за да вляза в дневната…
— Защо?
— Ами не знам. Това си беше в съня ми. Човек не знае защо прави определено нещо в съня си. Както и да е, дневната беше съвсем променена. Уж беше същата стая, ама изглеждаше много по-голяма, таванът беше много високо, почти не го виждах, камината бе огромна, като пещера, вътре гореше огън, но пламъците бяха сини и от тях лъхаше хлад. Цялата стая беше обляна в бледа светлина, от която всичко изглеждаше синкаво. Онзи отвратителен каменен идол беше поставен край камината върху някаква платформа и изглеждаше огромен, почти като статуя в езически храм. Очите му бяха живи, сякаш не от камък, от тях струеше светлина — като звяр в тъмна нощ.
— Говореше ли? — бързо попита Ферн.
— Не помня. Странно — сега като го описвам, звучи ужасяващо, но в съня си не бях притеснен, по-скоро се усещах като вцепенен. Отидох и застанах в един кръг, очертан в средата на стаята, а той като че ли се уголеми, стените се отдръпнаха, така че в един момент престанах да ги виждам. Все едно стоях в средата на огромна ледена пързалка, под светлината на ослепителни прожектори. Около кръга гореше огън, но от него навяваше студ, не топлина. И тя беше там, извън кръга.
— Алисън ли?
— Предполагам. Мисля, че беше тя, но изглеждаше по-различна.
— По-голяма ли? — подметна колебливо Ферн.
Уил се намръщи, съсредоточен върху спомена си.
— По-висока — заключи накрая. — Сигурен съм, че беше по-висока. И повече приличаше на вещица. Огънят хвърляше дълбоки сенки върху лицето й, като дупки на череп, устата й беше аленочервена, носеше рокля в същия цвят, която се променяше до кървавочервена при движение; косата й изглеждаше зеленикава. Задаваше ми въпроси, а аз бях принуден да й отговарям, макар дълбоко в себе си да знаех, че не е добре да го правя. — Беше забил поглед към долината край реката, но внезапно извърна глава и се втренчи в сестра си с тревожни очи. — Не беше добре, нали? Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че не е било сън. Ферн…
— Спокойно, няма проблем. Кажи ми само — помниш ли някой от въпросите?