— Може и така да стане — отвърна Наблюдателя, все така намръщен. Изгледа ги продължително един по един. — Знаете прекалено много за безопасността на другите и твърде малко, за да пазите себе си. Това не ми харесва. Много сте малки за подобни проблеми, макар че проблемите не се съобразяват с възрастта.
— Аз съм вече голяма — обиди се Ферн, забравила доскорошното си чувство за непълноценност. — Пък и нали ти лично ме помоли за помощ. Всъщност помоли и двама ни.
— Помолих ви да намерите нещо — призна Рагинбоун. — Но вие намерихте…
— Неприятности — прозорливо отбеляза Уил.
— Може и така да се нарече — разсеяно отвърна Наблюдателя и взе лимонадената бутилка. Известно време мълча, докато те стояха в очакване.
Ферн си помисли, че е все едно да чакаш цвете да напъпи.
— Откъде да започна? — промърмори накрая той. — Понякога е трудно да се започне отначало. Историите се коренят толкова дълбоко в миналото, че…
— Започни от Атлантида — предложи Ферн.
— А, да, Атлантида. За нея се знае съвсем малко. Най-древните цивилизации, най-красивите градове, хора, родени с Дарбата, обречени хора. Днес Атлантида е скрита от погледа ни. Нейните духове не ни навестяват. Все пак потомците на хората, които са я напуснали, продължават да съществуват, макар да са останали малцина — отритнати от всички времена. Те съхраняват древни документи, които никой историк не е зървал. А слуховете са по-упорити и от най-силните възбрани. Атлантида бил остров, разположен на място, което вече го няма; дързък град, столица на могъща империя, съществувала преди зората на историята. Могъществото й се основавало на необикновен камък със сферична форма, голям колкото змийско яйце. Наричал се Магнита. Никой не знае как се е озовал там, нито откъде е произлязъл. Вярва се, че е дошъл от друг свят, при това не просто от друга планета, а изцяло от друга вселена. Но не е известно как се е родило това поверие. Както и да се е появил, Магнита не съответствал на нито един от физическите закони на земята. Всичко наоколо просто се прилепило към него, а хората били променени завинаги. Докато изучавах научните изследвания от онези времена, се запитах дали е възможно този камък не просто да е бил от друга вселена, а да е бил вселена сама по себе си, цялостен и самодостатъчен свят, смален от финален взрив до сфера с изключително концентрирана структура. Това би обяснило необичайното му могъщество.
— Това е невъзможно — възрази Уил. — Първо на първо, би трябвало да е с размерите на главичка на карфица. И второ на второ, гравитацията около него щеше да се изкриви.
— В контекста на два различни свята гравитацията може да означава различни неща — подчерта Рагинбоун, — а размерът на главичката зависи от големината на карфицата. Както и да е, вече казах, че това е само хипотеза. Това, което знаем със сигурност, е, че атлантидите използвали силата си, за да се обучават и да обучават, да строят и да създават, да управляват и да доминират, а впоследствие и да угнетяват. Обичайното движение по наклонена плоскост. Наричали се Даровитите, а онези, у които Дарбата се проявявала най-силно, били тачени и уважавани и постепенно се превърнали във владетелите и аристокрацията на кралството. Магнита влияел на гените им, които те разпространявали като завоеватели из далечните покорени земи; по този начин свръхестествените способности се предавали от поколение на поколение, та до наши дни. От Падението насам обаче, Даровитите са получавали множество имена, кое от кое по-малко ласкателни: Вещерите, Уродливите, Децата на Просперо.
— Какво представлява Дарбата? — прошепна Ферн. — Би ли ни обяснил по-точно?
— Телепатия, телекинеза, телегностика. Способността да се придвижваш между Времето и Вечността, между миналото и настоящето, между света и неговата сянка. Изтощителен живот и неуморно тяло. Дарбата се проявява по най-различни начини. Но човек трябва да усети, че я притежава, да се научи да я използва. Без това познание и без нужната практика тя атрофира като закърнял орган. Неслучайно е била наречена шести пръст. Мъдър е онзи, който се страхува от Дарбата. Глупаво е да не й обръщаш внимание, смъртоносно е да злоупотребяваш с нея.
— Смъртоносно за кого? — попита Ферн.
— В крайна сметка се оказва, че е било смъртоносно за Атлантида. Хората били обсебени от идеята за затворено размножаване, имало закони, забраняващи брака с чужденци. Целта била да се създава все по-можещо и по-способно потомство. Неизбежно това довело до логични последици — създаваните между близки роднини деца се раждали с увреждания, с вродени заболявания, дори със слабоумие. Имало идиоти с гигантски ръст, диктатори, обсебени от унищожителни страсти и мании. Зохрейн15 — последната кралица, притежаваше невъобразима мощ, но се лакомеше за още… — Ферн изведнъж си припомни неистовия глад, който бе регистрирала в изражението на Алисън. — … Копнееше да излиза извън рамките на самия свят, още жива да прекрачи Дверите на смъртта и да се завърне непроменена. Разбира се, беше луда. Само мъртвите могат да преминат през тази врата. Дали човешкият дух ще се прероди тук или някъде другаде, е въпрос на догадки и вяра: не ни е дадено да знаем със сигурност. Древните духове, които наричаме безсмъртни, са свързани с този свят до края на дните. Ала смъртните, дори Даровитите сред тях, трябва да умрат и да се отправят към неизвестното със завързани очи. Зохрейн искаше да поеме по този път ококорена, като наруши първия закон на битието. Тя вярваше, че може да използва материята на друга вселена, за да превърне себе си в ключа, който ще отключи Дверите, за да попадне в измерението, от което произтича цялата материя. И така, тя използва дарбата си, за да унищожи източника й. Тя счупи Магнита.
15
Зохрейн — буквално означава Винаги или Вечност; име от Древния език, където „зохр“ означава време, а „ейн“ — вечност. На атлантидски „зоор“ означава време, в смисъл на епоха или ера, а също и зона. — Б.а.