— Не разбирам — обади се Уил, дълбоко замислен. — Тези Двери, за които говориш… са символични, нали? Те не се виждат. А дори да се виждат, откъде знае тя, че ключът пасва?
— Разполагаш ли с ключа, можеш да направиш и ключалката — бе отговорът на Наблюдателя. — А имаш ли ключалката, не е проблем да отвориш вратата. Дверите са символ, но всеки символ представлява фундаментална истина. Ако искаш, ще ти покажа Дверите. Те постоянно са около нас.
Изправи се и плъзна двете си ръце във въздуха. Постепенно, като фокусиране на обектив, от камъка започна да изплува дъга, която впоследствие се оказа сводеста врата. Изглеждаше неимоверно стара, отвъд всяка възраст, с надвиснали ципести образувания, с пълзящи по разпадащия се трегер гъбични организми, отдавна изгубени за еволюцията. Сама по себе си вратата изглеждаше ужасно паянтова, скована надве-натри от нескопосано одялани посивели талпи, желязната брава беше ръждясала от времето. При все това между талпите нямаше пролуки и отникъде не се процеждаше светлина. Беше почти незабележима врата, вдълбана в стена, подобна на милиони други стени и паметна единствено с възрастта си. Но излъчваше една магнетична енергия, която въздействаше едновременно притегателно и застрашително. Ферн се почувства неустоимо привлечена, макар че краката й се подкосиха от ужас.
— Не приближавай — предупреди я Рагинбоун кротко и изображението постепенно избледня, докато накрая камъкът не възвърна предишния си вид. — Когато настъпи моментът да се отвори, ще разбереш. Дотогава може да я видиш много пъти, а може и нито веднъж, може да изглежда същата или различна, но винаги ще я разпознаваш. Страхопочитанието към нея не угасва никога.
— А Зохрейн? — попита Ферн, след като дойде на себе си. — Тя отключвала ли е вратата?
— Едва ли. Силата й се усеща дори когато е затворена. Ако бе дори съвсем леко открехната, привличането на Отвъдното би било толкова силно, че би дестабилизирало целия космос. Но не ни е дадено да знаем какво точно се е случило. Заради извършеното от Зохрейн Атлантида е била забранена за сладкодумците и търсачите на истината. Археолозите знаят съвсем малко за нея, Даровитите не могат да прозрат назад в хилядолетията, за да узнаят тайните й. Според някои разместването на Магнита довело до разклащане на основите, върху които се издигал островът; други твърдят, че било заради нарушаването на върховния закон. Каквато и да е причината, островът бил потопен от огромна приливна вълна, която донесла със себе си невиждана по мащабите си буря. Променена била формата на континентите, планините се превърнали в острови, океанът залял равнините. Атлантида потънала под водата и морските дълбини отворили прегръдките си да я приласкаят. Не останал камък връз камък и дори морските същества изгубили дирите й. Можем само да гадаем какво се е случило с ключа. — Замълча, въздъхна и се втренчи в отворената си длан. — Поне досега.
— Значи си го намерил — извика Ферн, осенена от прозрение. — Ти си бил, нали? Видях те на касетата. Ти беше човекът до алхимика, с когото се взирахте в пушека. — Усмихна се неволно. — Ти беше чиракът на магьосника.
— Клетият Фантоди. Не беше кой знае какъв магьосник. — В очите на Рагинбоун изплува споменът за едно далечно минало. — Що се отнася до мен… не бях особено прилежен чирак. Бях твърде умен за възрастта си и далеч надхвърлях възможностите на учителя си. Кандидо16 Гоби… — Повъртя името в устата си, все едно принадлежеше някому другиму. — Кандидо, който не беше чак толкова безхитростен. Бездомно хлапе, амбициозен шарлатанин, безскрупулен, безнравствен. Порасна и се превърна в Каракандал, получи познания, които смяташе за мъдрост, рискува Дарбата си, която не съумя да оцени, и загуби. Загуби уважението, силата и самоличността си. Трудно се живее без обвивката, съставлявала собственото ти аз. Това е най-трудното нещо. Какво е един магьосник без магьосничествата си? Просто човек, останал без работа. Казват, че при подобно оголване си личи истинският дух на човека. Но така говорят хората, които са си намерили цел в живота и които никога не са били лишавани от нищо.