— Не беше, ни най-малко. — Забрави да се усмихне, било то и подигравателно. — Значи си видяла ритуалите в кръга. Все едно. Даровитите имат ярки сънища: да речем, че това е причината. Колкото до въпроса кой съм аз… какво има в едно име? Може да съм Яхве и Израил, Азимут и Азмордис17, Ингре Ману, Бабалукис, Ксикатли. Нима името може да ти разкрие същността на душата? Можеш ли да познаеш по някаква си нищо не означаваща табелка дали съм магьосник или демон, човек или свръхчовек? Нима е дадено на едно дете да съди кое е добро и кое зло, или на едно име, което е най-обикновена дума, да поставя нещата по местата им?
— Не съм дете — небрежно отвърна Ферн, захапала стръвта.
— Ще видим. Постарай се да намериш каквото търсиш, донеси ми го — Алисън ще ти го вземе, ако успее; другите, с които може би вече си се сблъскала, вероятно също ще опитат. Аз обаче няма да го взема, а ще ти разкрия тайните му, ще споделя с теб силата му…
Ето защо й е казал да не ме призовава, помисли си Ферн. Не й вярва и иска да ме използва вместо нея…
— Определил си ми място и роля, която да изпълня? — попита внезапно тя. — Ще успея ли някога да те изненадам?
Устните му изтъняха в кратка насмешка.
— Да ме изненадаш? Едва ли. Ти си в капана на собствените си страхове, от който няма да успееш да се освободиш. За да направиш своя избор, ще ти е нужен кураж. Да задържиш ли силата или да се освободиш от нея? Да прогледнеш или да си останеш къртица. — Очевиден избор. — Предизвикателството може да се окаже твърде голямо за теб.
Тя вдигна брадичка — от рязкото движение за миг й се зави свят. Хрумна й, че е доста пияна.
— Не знам — подхвана колебливо. — Трябва… трябва да помисля. Моля те, отведи ме у дома.
Можеше да я отведе в Дейл Хаус или където пожелае — тя нямаше как да му избяга. Беше загубила връзка с Времето и Мястото. Когато се огледа, с облекчение установи, че още са в ресторанта, макар барът в дъното на помещението да тънеше в мрак, а всички гости и персоналът май се бяха изпарили. Пламъкът пращеше и се гънеше, свещта догаряше. Друга светлина нямаше. Ферн не помнеше Хавиер да е платил сметката, но явно го бе направил, понеже се канеше да става. Тя понечи да се изправи, но подът се олюля под краката й. Пламъкът потрепна за последно и тя като че се озова на онова пусто голо място, под ледените звезди. Хавиер я пое в обятията си въпреки опита й да се възпротиви и я отнесе до колата.
Нямаше спомен как се е прибрала.
Пета глава
На следващата сутрин Уил я събуди с яростно блъскане по вратата на спалнята й. Нахълта, без да дочака позволение, и се настани на ръба на леглото й.
— Снощи беше пияна — обяви с укор. — Онзи мъж те внесе вътре. Бях буден. Всичко видях. И госпожа Уиклоу беше тук. Каза, че няма да се прибере, докато не се увери, че си добре. Сега е долу, упражнява си сърдитото изражение. Време е да ставаш.
Ферн не каза нищо, само примигна, за да прогони главоболието. Из пробуждащото й се съзнание се носеха откъслечни части от снощния разговор, които постепенно се навързаха в непълен спомен. Махмурлукът й бе смутен от новоизлюпени съмнения и смътни въпроси, които разколебаха и малкото неща, в които беше сигурна. Пулсиращата болка в черепа правеше невъзможно разумното осмисляне на ситуацията.
— Как мина с Хавиер? — продължи Уил. — Направи ли опит?
— Какъв опит?
— Ферн…
— Не, не направи. Поне не в този смисъл. Но опита нещо друго. Поне така ми се струва. — Разпознаваше в него врага си, но изкусните му думи бяха успели да я предразположат. Установи, че й е нужно доказателство за приятелството на Рагинбоун. Инстинктът като че ли вече не й беше достатъчен. Внезапно получи кошмарно видение, видя се плътно увита в паяжини, в мимолетни нишки предателство и лъжи, без да има представа как да си проправи път между тях. — Би ли ми донесъл един аспирин?
— Какво се опита да направи? — не се отказваше Уил. — Той замесен ли е в… в тези вещерски истории, в издирването на ключа и тъй нататък?
— Той е амбулант — обясни Ферн и внимателно се надигна, за да предотврати допълнителните болки в главата си.
— Моля?
— Амбулант. Нима не помниш какво ни каза Рагинбоун? Човешко същество, доминирано… обсебено от нещо друго. Притежава всички признаци: преждевременно прошарена коса, неестествено младо лице…
— Сигурна ли си? — Първоначалният шок на Уил бе изместен от недоверие. — Защото наистина беше ужасно пияна.
17
Азмордис — едно от многото имена на Древния дух, произнася се, както се пише. Вероятно става въпрос за вариант на името Асмодей, с което в християнството е наречен един от злите духове от най-близкото обкръжение на Сатаната. Възможно е Азимут да произхожда от същия корен; а може и да има връзка с Аштарот (Астарта) — злонравната финикийска богиня. Обикновено Азмордис се смята за дух от мъжки пол, но когато реши, използва женски амбуланти и самоличности. Сред другите имена, които споменава той, Яхвей е спорно, но е възможно да има връзка с Яхве, древноеврейския бог. Той винаги е предпочитал да се представя за бог, защото това му дава повече възможности от проявлението му като демон, макар че съвременната теология преобръща някои гледища по въпроса. Израил може би има връзка с Азраел, ангелът на смъртта, Ксикатли — с Шиутекутли, ацтекският бог на огъня, Ингре Ману — с Ариман, духът на злото в персийската митология. Произходът на Бабалукис не е известен, но е възможно да е името на друг демон, извлечено от Бабел или Вавилон — и двете приемани от традиционното християнство за символи на хаоса и порока. Азмодел, долината в страната на реалността, където Древният дух все още е на почит, очевидно идва от същия корен като Азмордис. — Б.а.