— Къде е? — попита Уил. — Сега Ферн изобщо няма да може да се върне.
— Тя и бездруго нямаше да може да се върне оттук — отвърна Рагинбоун с необичайно за ситуацията спокойствие и потупа картината по гърба, за да се увери, че е непокътната. — Нито пък той.
— Какво имаш предвид? Къде е той?
— Тръгнал е след нея. Или след ключа. При всички положения — към миналото.
Влизането на госпожа Уиклоу, следвана по петите от Робин, прекъсна всякакви допълнителни обяснения. Последваха безразборни въпроси, объркване (Робин), подозрителност (госпожа Уиклоу), неловък опит за запознаване.
— Това е господин… — подхвана Уил, но спря насред изречението, дал си сметка, че „Рагинбоун“ не е достатъчно сериозно име за достопочтен обитател на реалния свят.
— Уочман20 — помогна му възрастният мъж, като си послужи с името, с което го бе нарекла Ферн.
— Стопанинът на Лугари — додаде Уил.
— Щом той е Наблюдател — рече госпожа Уиклоу полугласно, — значи кучето му е Пазач. Ама кого наблюдават и кого пазят — ей това питам аз. Вижте, господин Робин, тука стават много неща, за които не сте уведомен, и според мен е крайно време да ги узнаете. — Беше явно, че в числото на неуведомените включва и себе си.
— Точно така. Да започнем от там — къде, да му се не види, е Хавиер?
— Замина — отвърна Уил дръзко.
— Колата му е отпред — възпротиви се баща му.
— Заминал е без колата си — включи се Рагинбоун. — Изчезнал е като дим. Знаем, че не е използвал задния вход — госпожа Уиклоу щеше да го види. Не е минал и отпред — двамата с Уил бихме го засекли, нали в крайна сметка го видяхме да влиза именно оттам. Пък и би се качил в колата си. С две думи — изобщо не е излизал оттук. Просто изчезна.
— Абсурд! — възкликна Робин. Госпожа Уиклоу явно беше скептично настроена. — Хората не изчезват просто ей така. Може да се е заключил в мазето…
Погледнаха в мазето. За всеки случай провериха и на горния етаж. Мина известно време, докато се уверят, че цялата къща е празна.
— Няма го — заключи накрая госпожа Уиклоу. — Това поне е ясно, за разлика от всичко останало. — Изгледа Рагинбоун сърдито, но скришом. — Ще пийна един чай.
— Аз имам нужда от нещо по-силно — обади се Робин.
— Как ще обясним всичко това? — изсъска Уил в ухото на Рагинбоун.
— Никак — отвърна Наблюдателя. — Хората сами ще си намерят обяснения. Винаги става така.
— Мисля, че трябва да уведомя полицията — тъкмо казваше Робин, докато си наливаше от скоча, който наскоро си бе купил от безмитната зона. — Доста неловка ситуация, държа да отбележа. Мъж изчезва като с вълшебна пръчица, при това в моя дом. Полицията със сигурност ще реши, че има нещо подозрително. Нали така, все пак не може просто да се… изпари.
— Такива неща се случват — отвърна Рагинбоун и прие доста колебливо предложената чаша скоч, която му подаваше Робин. Капъл старши се питаше дали странният приятел на сина му е бивш предприемач или университетски преподавател, изпаднал в немилост вследствие на редовна злоупотреба с алкохол. — Светът е пълен с неразрешени загадки. И все пак ми се струва, че не е добре да се прибързва с уведомяването на полицията. В крайна сметка Хавиер Холт е възрастен човек — вие не сте отговорен за неговото здраве и безопасност. А каквото е изчезнало, трябва да се появи — все някъде. Сигурно ще се върне.
— Колата му е тук. — Робин явно не беше съгласен с това предположение. — Не може просто ей така да я зареже пред къщата ми.
— И защо не? — попита Рагинбоун.
— Не ми харесва тая работа — поклати глава госпожа Уиклоу, след като гостът си тръгна. — Това, дето му викат тайнствени загадки, са си най-обикновени небивалици. Но хората не изчезват просто ей така. Особено противни мазни типове като нашия господин Холт. Той е от ония, дето все се появяват там, където най-малко им е мястото.
— Но така или иначе сега го няма — прекъсна я Робин. — Просто… го няма.
— Ако Хавиер е отишъл в миналото — подхвана Уил, щом двамата с Рагинбоун останаха насаме, — това означава ли, че и Древният дух е там?