— Какво да каже? — намеси се Тилмън. — Какво пропускам?
Диема ги изгледа за момент, после сведе очи към земята.
— Виждал си как се бият, Лио — каза Кенеди с груб, изпълнен с омраза глас.
Наистина мразеше това. Голямата неизречена лъжа, греха на пропуснатите думи. Мразеше всичко, което стои зад тях.
— Виждал си с каква лекота убиват.
— Да, виждал съм — потвърди Тилмън. — Също като теб.
— Но когато Диема преби двамата Предвестници, които се канеха да ме измъчват, ги остави живи. Пребити, кървящи, но живи. А и ти каза, че в склада… — Тя не довърши изречението.
— Същото нещо — съгласи се Тилмън.
Кенеди се наведе напред и доближи лице до Диема. Като порицана ученичка девойката остана със сведена глава.
— Не можеш да убиеш собствените си хора, нали? — попита Кенеди. — Вкарваш ни в играта, защото не можеш да свършиш работата сама. Има една заповед, която не можеш да нарушиш. Нямаш право да проливаш кръвта на благословените.
Драматичното положение продължи още няколко секунди.
— Отговори ми! — изкрещя Кенеди.
Диема най-после вдигна очи.
— Права си — призна тя смутено. — Има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени. Наказанието за нарушаването им е изгнание завинаги. И едната от тях е… каквото ти каза. Не можем да свършим работата без вас. Можем да намерим Бер Лусим, можем да ви помогнем да го спрете, но…
Възцари се мълчание.
— Но трябва ние да натиснем спусъка — каза Тилмън.
Диема се изправи до него гордо, макар да бе една глава по-ниска. Вторачи се в Тилмън решително.
— Това е нещо естествено за теб — каза тя. — Говориш, че убиваме с лекота. Но ние убиваме, за да оцелеем. А ти си убивал за много по-дребни неща, например за пари.
Тилмън изглеждаше смутен от едва сдържаната ярост в гласа й. Той отвори уста да отговори, но Диема не беше свършила.
— Единственият въпрос е — изръмжа тя — дали искате да работите с мен и да използвате онова, което знам, или да ме зарежете и да действате сами. Казах ви за какво съм дошла. И макар да сте мои врагове, никога не съм се отнасяла с вас като с такива. Уважавах ви повече, отколкото вие мен.
По бузата й потече червена сълза, но тя не я избърса.
— Не — възрази Кенеди, — това не е единственият въпрос. Преди да реша дали мога да работя с теб, дали дори мога да стоя в същата стая с теб, искам отговор за нещо друго.
Момичето я изгледа мълчаливо.
— Какво те яде, Хедър? — попита Тилмън, който очевидно четеше по лицето й, че е нещо важно.
— Мислехме, че има само два вида емисари — каза Кенеди. — Войниците и майките. Но да предположим, че има и трети вид. Не точно бойци, а посредници. Хора с връзки и възможности, които се настаняват в адамитския свят и правят с пари онова, което Елохим вършат с ножовете си. Защитават Племето на Юда и обслужват интересите му.
— Защо мислиш така? — попита Диема тихо.
— Ами не знам. Защо например „Валидъс Тръст“ назначиха Емил Гасан да се разправя с кражбата на книгата на Толър от Райгейт Хаус? А после Гасан ме нае и се срещнах с теб и отидох при Лио. Нищо тук не е случайно, всичко е планирано. Някой ни подрежда като плочки от домино. Предвижда всеки наш ход, а парите от „Валидъс Тръст“ бяха първата плочка. Всичко друго последва от тях.
Диема не потвърди, нито отрече и никой друг не проговори. Всички седяха, вторачени в нея.
— Кажи ми, че не е станало така, Диема — настоя Кенеди. — Кажи ми, че не бяхме вербувани.
— Наричат се Нагодим — най-после каза Диема. — И работят точно по начина, който ти описа.
Кенеди бавно поклати глава. Мисълта, че бе манипулирана по този начин, я изпълни с възмущение и облекчение. Възмущение, защото я движеха като пионка в сложна игра. Облекчение, защото я движеше обикновен мъж или жена, а не Немезида19 или Господ.
Но пък двама души бяха загинали заради тези манипулации. Господи, те вероятно стояха и зад удобния инфаркт, повалил предшественика на Емил Гасан. Рано или късно трябваше да има възмездие. Кенеди каза това на момичето с поглед. А за да наруши напрегнатата тишина, рече на глас:
— Не си спечелила доверието ми. Все още мисля, че твоите хора са отрова, но това трябва да бъде спряно. Затова смятам, че трябва да работим заедно.