Докато все още се опитваше да осмисли откритието, вратата зад нея се отвори. Жил Бушар влезе в стаята, заобиколи малкото бюро и се вторачи в нея. Движеше се безмълвно като монах в манастир. Тя му кимна за поздрав и видя, че той оглежда с експертен поглед страниците, които вече беше прочела.
— Трябва да минете направо на кулминационната точка, госпожице Кенеди — усмихна се той. — Иначе ще ви се наложи да изчетете доста повторения.
Всъщност тя вече бе прескочила до последната страница. Беше същата като останалите, може би само малко по-матова и фантасмагорична по съдържание, но нямаше голяма разлика.
И камъкът ще бъде търколен встрани от гробницата, както беше преди. После ще се чуе глас, който вика: „Часът, часът настъпи“, и всички ще видят онова, което е било скрито досега. Предателят ще унищожи мнозина на един дъх. На острова, който беше даден за остров, в присъствието на Сина и Светия Дух Той ще изрече имената на хилядите хиляди, които ще бъдат пожертвани. И от Своя трон в небесата Исус, който е нашата Слава и нашият Живот, ще изрече имената на малкото, които ще бъдат спасени.
Господ да има милост над вас.
Амин.
— Това е необяснима и безсмислена книга — промърмори Бушар. — Но типична за времето си.
Кенеди остави страницата, която четеше, и се завъртя към него. Той беше облегнал ръка на облегалката.
— Така ли? — попита тя. — Какво по-точно имате предвид?
Осъзна, че търси успокоение. Ако цялата тази лудост е съществувала навремето, зловещите паралели, които виждаше сега, щяха да изглеждат по-малко обезпокоителни.
Бушар махна небрежно с ръка.
— Нямах предвид нищо важно — увери я той. — Просто исках да кажа, че идеите на Толър не са били толкова спорни през седемнайсети век, колкото звучат днес.
— Религиозната мания?
— Второто пришествие на Христос. Много хора по времето на Толър приемали, че денят на Страшния съд предстои. Не откачени бездомници с плакати в ръка, а влиятелни мислители. Дори цели религиозни движения.
Бушар се облегна на стената, тъй като нямаше къде да седне.
— В известни отношения е странно — каза той, — но съвсем разбираемо в други. Странно е определянето на точния момент. Думата „хилиастки“ се отнася за феномен, който се случва в края на милениума — края на голяма част време. Лесно е да объркаш това с края на самото време. Краят на седемнайсети век бил доста далеч от един от тези повратни моменти. Но изглеждал като край по други причини.
— Какви причини? — попита Кенеди.
Колкото и да бе скучна темата, тя беше страшно заинтересувана.
— Подканвате ме да ви изнеса лекция — предупреди я Бушар. — Може да съжалявате за това.
— Давайте — усмихна се Кенеди. — Не можете да ме уплашите.
Той се ухили и разпери ръце с ораторски жест.
— „Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време“14 — изрецитира. — Е, основно е било най-лошото време. Или поне най-неспокойното. Бунтовете през седемнайсети век приличали на велика и необратима промяна, кулминация на човешката история. В Англия монархията била свалена, а кралят — обезглавен от собствените си хора. В Европа лютеранското предизвикателство към Католическата църква отразявало катаклизмичните битки, обещани от свети Йоан в Апокалипсиса. Ако майката църква можела да бъде нападана, предизвиквана, принудена да се бори за оцеляването си, какво тогава е било в безопасност?
— Добре де, лимонадата е била кисела — обобщи Кенеди. — В продължение на около век. Из целия континент.
Бушар сви рамене, очевидно несъгласен с метафората.
— Йохан Толър принадлежал на група, наречена „Петата монархия“ — обясни той. — Чували ли сте за нея?